— Как смееш…
— Достатъчно! — Заповедта прозвуча толкова решително и енергично, че тя се подчини незабавно. — Нямам намерение да стоя тук и да споря цяла нощ с теб, госпожице Барингтън. Просто избери какво ще правиш и да приключваме с този въпрос.
Само преди малко девойката бе предпочела Хоксбъри, но сега вече не беше убедена, че това е правилният избор. Не и след всичко, което се беше случило току-що. Очевидно графът предпочиташе да наложи избраното от него наказание и това вече говореше достатъчно ясно на какви ужасии възнамеряваше да я подложи, ако остане. С нарастваща тревога тя се запита дали в имението има стая за мъчения.
— Е, госпожице Барингтън?
Стисна я по-силно за ръката, сякаш очакваше да побегне. Като си представяше вериги и железни менгемета за чупене на пръсти, Софи изграчи:
— Как да реша, когато още не си ми казал какво ще трябва да изтърпя, ако остана? То вероятно трябва да е наистина ужасно, за да го смяташ по-лошо от затвора.
Никълъс сведе глава, потърси погледа й и на устните му се появи смущаваща усмивка.
— О, не си ме разбрала правилно, госпожице Барингтън. Отмъщението, което имам предвид, не е по-лошо от затвора, просто ще ме задоволи повече.
Да го задоволи ли? Какво ли имаше предвид…
О, милост! Бузите й пламнаха от възмущение и смущение, когато се сети какво им бе казвал братът на Лидия относно задоволяването в отношенията между мъжете и жените. Да не би Линдхърст да я задържи като слугиня, за да я кара да споделя леглото му?
Виденията й за стаята на мъчението бързо бяха изместени от нови, този път изпълнени с пера, маргаритки и крем-карамел. Тази вероятност я разтревожи още повече и тя възкликна:
— Няма да дойда в леглото ти!
— Да дойдеш в леглото ми ли? — Направи пауза, изсмя се и я бутна. Желанието ми е да накажа теб, не себе си, а не виждам по-голямо наказание за един мъж от това да легне с ледена принцеса като теб. Членът ми най-вероятно ще пострада сериозно от измръзване, ако проникне в теб. — Поклати глава, без да обръща внимание на възмущението й. — Не се страхувай изобщо, госпожице Барингтън. Точно това пък, да дойдеш в леглото ми, никога няма да поискам от теб. Въпреки лошото ти мнение за мен, има прекалено много жени, които желаят да го направят. Умни жени при това, трябва да добавя, които няма да ме уморят от отегчение, както несъмнено ще направиш ти.
— Ама как… — Софи тропна с крак. — Ооо! Ако искаш да знаеш, десетки мъже са изразявали желанието си да ме имат и са споделяли, че ще бъдат безкрайно поласкани.
Нямаше представа защо реши да го уведоми по този изключително неприличен и унизителен въпрос. Знаеше само, че гордостта й го изискваше.
— О, не отричам, че би било вълнуващо да те видя в леглото си, облечена единствено с прекрасните ти коси. Ти си наистина прекрасно създание. Красотата обаче не е всичко. Всъщност тя е почти нищо в сравнение с качества като доброта, вярност и интелигентност.
— Аз ще ти дам да разбереш…
Той я накара да млъкне с движение на ръката.
— Тъй като физическите ти достойнства нямат нищо общо с обсъжданата тема, не виждам причина да продължаваме този спор. Удовлетворението, което търся, ще бъде резултат от смиряване на гордостта ти, на суетата и самонадеяността. И така, госпожице Барингтън, вече знаеш какво те очаква, ако избереш Хоксбъри. — Изсмя се сухо. — Може би все пак ще предпочетеш затвора.
И тя наистина се изкушаваше да го направи. Да я смирява значи! Ха! Затова ще бъде нужно нещо повече от изхвърлянето на нощното му гърне и търкането на пода. Ами да, този звяр можеше да я накара да му измие краката и пак нямаше да усети и капчица срам. Само негодувание, дълбоко, изгарящо негодувание, каквото изпитваше и в момента.
Това наклони везните в полза на Хоксбъри и тя отвърна предизвикателно:
— Избирам Хоксбъри, и то с радост.
— Чудесно. В такъв случай изпълни нареждането ми да погледнеш твоя таласъм, за да можем да се връщаме. А и се приготви да ми обясниш как така се озова тук. Много съм любопитен да разбера поради каква логика избра Хоксбъри като твое скривалище.
С тези думи младият мъж тръгна натам, където се намираха предполагаемите таласъми. Той оглежда в продължение на няколко безкрайни минути, както й се стори, след което възкликна:
— А! Ето те и теб.
Отпусна се на колене, направи й знак с глава да се приближи и взе нещо от земята.
Гневът бе победил страха й. Софи повдигна леко дрипавата си пола и тръгна натам. Готова да види нещо наистина ужасно, тя се вторачи в това, което графът държеше.
Това бе топка от гъста тъмна козина и дълги бодли. Нищо чудно, че си бе представила чудовище със стотици зъби. Коленичи, за да може да го види по-добре, и промърмори: