— Ти си прислужница в този дом, което означава, че от теб се иска да вършиш всичко необходимо за удобството и комфорта на твоите работодатели. — Това бе гласът на госпожа Пикстън.
Като опитваше да не се усмихне, докато икономката понижаваше заслужено Фанси, Софи се обърна отново към готвачката и започна да превежда.
Колкото до госпожица Стюарт, тя изучава в продължение на още няколко секунди девойката, после се обърна загадъчно усмихната.
Глава 11
Маркизът се засмя и потупа сина си по гърба.
— Нямаш търпение да се запознаеш с бисера на стария Бръмбли, нали?
— Ъъъ… бисер ли? — измърмори Никълъс, като опитваше да откъсне поглед от жената долу на стълбите.
Но, уви, не успяваше. Въпреки решимостта и усилията не можеше да отвърне поглед от мястото, където Софи пълзеше на четири крака и изстъргваше гълъбовите курешки от парадното външно стълбище.
Баща му се засмя отново и щракна с пръсти пред лицето му.
— Попитах дали се притесняваш от предстоящата среща с момичето на Бръмбли?
— Да се притеснявам ли? Хммм… Гласът му изневери, когато Софи се протегна към долното стъпало и му предложи вълнуващата гледка на задните си части. И макар да си заповядваше да не обръща внимание, не можеше да остане равнодушен на начина, по който меката пола очертаваше контурите на хълбоците й.
Продължаваше да се взира в нея и да се презира за това. Софи започна да търка отново. Ох, по дяволите! Младият мъж стисна зъби и усети напрежение в едно особено чувствително място от своята анатомия. Тя бе започнала отново да върти задник в синхрон с движенията на ръцете.
— Питам ли? Защо те питам? — настоя търпеливо баща му.
Линдхърст го погледна неразбиращо.
— Ъъъ… да. Извинявай… ъъъ… стори ми се, че видях нещо в далечината.
Нов смях.
— И се чудиш защо те питам?
— Моля?
По дяволите! Как така погледът му се бе върнал отново към Софи?
Този път чу въздишка.
— Питам, защото стоиш тук вече четвърт час и се взираш към пътя като оглупял. Ооо…
В този момент предизвикателното момиче се изправи и се изви от кръста. В тези движения имаше нещо толкова чувствено, че Никълъс усети как телесната му температура се повиши с още един-два градуса.
Изруга наум усещането си; псувнята беше толкова грозна, че никога не я бе изричал на глас. Какво му ставаше, че да изпитва такова силно желание към жена, която презира? Та той беше принципен човек, за Бога, не от онези развратници, които се подчиняват единствено на нагона си. Нужно му беше нещо повече от симпатично лице и стройна фигура, за да се възбуди. Всъщност винаги бе трябвало най-малко да харесва дадена жена като човек, за да изпита сексуален интерес към нея.
Досега. Отново изруга наум.
Когато бе избрал наблюдаването като своя начин за наказание, последното, което очакваше да усети, бе сладострастие. Тревога — да. Самоосъзнаване — да. Болка, срам и смазващо усещане, че нещо не е наред — да. Всъщност именно очакването на тези емоции бе наклонило везните в полза на избраното наказание. Смяташе, че като бъде принуден да застане очи в очи със своите чувства, в крайна сметка ще ги превъзмогне. И може би точно и така щеше да стане, ако не се бе появило неочакваното и извратено сексуално желание.
— Колин? — Дланта се появи отново пред очите му и щракна с пръсти. — Слушаш ли ме, синко?
За жалост това стана едва след като Софи се бе навела и неволно му бе дала възможност да огледа добре деколтето й.
Никълъс изскърца със зъби и едва се удържа да не реагира на смущаващо увеличилото се напрежение в определена част на тялото му. Младият мъж отклони очи от изкусителния спектакъл и погледна баща си въпросително, както се надяваше.
Той го изгледа едновременно развеселено и раздразнено.
— Казах, че каретата няма да дойде преди да е изминал поне още един час. Човекът на Бръмбли вече пристигна с тази вест. Ти не чу ли?
Никълъс се усмихна пресилено и промърмори:
— Не, не съм чул.
Цялото му внимание обаче бе насочено към усмиряване на силното желание.
Господи, как мразеше възбудата си; мразеше я така страстно, че почти мечтаеше за импотентност. Мразеше начина, по който пулсираше и се увеличаваше неумолимо; мразеше я, задето го караше да се чувства като похотлив сатир. Но най-вече я мразеше, защото го принуждаваше да постави характера си под въпрос, да го види в неприятна нова светлина и да се пита дали пък всъщност е чак толкова прекрасен, колкото си бе мислил.
Как мечтаеше да изостави съзерцателното си отмъщение и да избяга. Но, разбира се, не можеше да го направи, колкото и мъчително да му бе да продължава. Ако постъпеше така, щеше да се признае за победен, а това нямаше да направи никога. Не и ако желаеше да възвърне гордостта си.