Въздъхна. Изпита съвсем слабо чувство на триумф, когато Софи седна във ведрото с вода и измокри както полата си, така и току-що почистените стълби.
Колкото и трудно да му се струваше това отмъщение, трябваше да признае, че то действа. Чрез него лишаваше госпожица Барингтън от достойнство и атакуваше именно високомерието й. Когато привършеше, тя щеше да се разпадне. И как можеше да бъде иначе? Щеше да бъде лишена от цялото си съдържание и нямаше да има какво да я държи. И тогава той щеше да е победител.
Тъкмо се запита мрачно дали е способен да осъществи тази задача, младият мъж осъзна, че баща му е престанал да говори и очевидно очакваше някакъв отговор.
— Да — измърмори той, като се надяваше, че не се е съгласил да направи нещо непосилно, като да придружи госпожица Мейхю до новата сладкарница в Ексетър.
— Точно това му казах и аз — засмя се баща му. — Рекох: „Виж, Рубен, единственият лек за коликите е да му се пусне кръв.“
Да се пусне кръв ли? Хмм. Никълъс присви очи, вперени разсеяно в несръчните опити на Софи да оправи забърканата от нея каша. Възможно ли бе настоящото му смущаващо състояние да не се дължеше на похотливост, а на кръвта му? Бе прекалил с брендито в продължение на цяла седмица, след като научи за удара, който му бе нанесла госпожица Барингтън. А както знаеше всеки джентълмен, това водеше неизбежно до неприятни последствия.
Последствия като тези, от които страдаше сега ли? Замисли се за момент и въздъхна отново. Може би. Но дори ако причината за проблема му бе в пиенето, дали пускането на кръв щеше да го разреши? Опитът му показваше, че само едно нещо можеше да облекчи неговото заболяване: жена. За нещастие в момента не разполагаше с такава. Беше се разделил с любовницата си от уважение към Софи в деня, в който бе решил да я ухажва. И тъй като избягваше случайните връзки…
— О? Значи смяташ, че идеята е добра?
Изумлението в гласа на маркиза, съчетано със собствените му мрачни мисли, се оказа ефикасна противоотрова срещу физическото и умственото му обсебване от Софи. С надеждата да се ориентира за какво точно се иска мнението му, Линдхърст погледна баща си и рече:
— Все още не знам точно какво да кажа. Моля те, дай ми малко повече информация.
Вместо това баща му се намръщи и постави длан на челото му.
— Вчера те видях да разговаряш с Рубен. Да не си прихванал колики от него?
Сега бе ред на Никълъс да се намръщи.
— Не. Защо?
— Лицето ти е почервеняло и като че ли не се чувстваш добре.
— О! Ами, вероятно съм почервенял от стоене на слънце. Колкото до изражението ми… — Прекъсна, тъй като в този момент Софи се изправи. Както обикновено тя не удостои с поглед нито него самия, нито противното му лице. Недоволен, че този факт го притеснява, той додаде: — Имам болезнен вид, тъй като тази сутрин се спънах и големият пръст все още ме боли.
— Ама, разбира се. Разбира се. — Маркизът се усмихна и го потупа по рамото. — Няма нужда да се тревожа за здравето ти, нали? Никога не си боледувал през живота си, не и откакто…
Думите му бяха заглушени от страховит трясък, трясък, който можеше да се дължи само на карета, чиито коне са изпуснати от контрол.
В този момент на алеята се появи и самата карета. Тя се носеше така главоломно, сякаш на капрата й стоеше пиян кочияш. Едва когато спря така рязко, че кабината за малко не се удари в задниците на конете, младият мъж видя кочияша и всичко му се изясни.
Бръмбли. Разбира се, че беше той. Смахнатият, ексцентричен Лестър Мейхю, виконт Бръмбли. Баща и син се спогледаха развеселени. Винаги можеше да се разчита на виконта да се появи с такъв гръм и трясък.
— Хей, Бересфорд! Линдхърст! Чудесен ден за разходка с карета, а? — провикна се новодошлият, като размаха ръце, сякаш имаше опасност да не го забележат.
Маркизът се ухили до уши.
— На мен това ми приличаше повече на надбягване, отколкото на разходка. Не си ли минал малко възрастта за подобен род състезания?
Виконтът се изсмя.
— Нямах друг избор. Трябваше да взема в свои ръце юздите, ако исках да пристигнем този век. Старият Хенри кара по-бавно от пълзящ по горещ пясък охлюв.
Развеселено побутна стария Хенри, който продължаваше да стои до него вкаменен, с вид на човек, който току-що се е изправил лице в лице със смъртта. И сигурно я бе видял, ако се съдеше по разрешените червеникави коси на виконта.
Новодошлият измъкна някакъв пакет от безредно струпания, привързан към покрива багаж и слезе от каретата. И като забърза толкова, колкото му позволяваха кривите крака, заговори отдалеч: