А нищо чудно за тях просто да не бе останало място, защото всяко възможно пространство бе заето от рибарски такъми.
Несъмнено лакеите на Хоксбъри бързаха да сменят работните си дрехи с ливреите, тъй като гостите бяха пристигнали по-рано, и младият мъж нямаше друг избор, освен да изиграе сам тяхната роля.
— Госпожице Мейхю? Мога ли да ви помогна? — извика той; страхуваше се от това, което би могъл да види, ако не я предупреди.
Единственият отговор бе странен стържещ звук.
Линдхърст го прие за „да“, подготвен да види нещо странно, отвори вратата и надникна вътре.
Там, коленичила на мръсния под и мърмореща под носа си видя тази, която предполагаше, че е госпожица Мейхю. Щом го зърна, тя се изчерви силно и се изсмя, което приличаше повече на магарешки рев:
— Изтървах си ч-ч-червеите, к-к-когато с-с-спряхме — заекна тя и вдигна едно от извиващите се създания.
Графът забеляза мръсотията под ноктите й и се запита дали ги бе изровила сама. Тази мисъл му се стори не по-малко забавна от десетината изкуствени мухи, завързани за смачканото й боне. Все пак се осъзна и рече:
— Разбирам. Хмм. Може би ще е по-добре да изпратя някой слуга да се оправи с тях, за да можете да се освежите.
Тя го погледна ужасена, сякаш бе предложил да подпали каретата, преди да е излязла от нея.
— О, не. Те н-н-не м-м-огат да чакат. Т-т-тук вътре е п-п-прекалено горещо. Със с-с-сигурност щ-щ-ще умрат.
И поклати така яростно глава, че бонето с изкуствените мухи излетя от главата й.
Косата й, както забеляза с отвращение Никълъс, се нуждаеше не по-малко от дрехите и ръцете и от „освежаване“. Ако се съдеше по сплъстените мазни светли кичури, тя не бе мита от времето на експериментите с изкуствени мухи на Бръмбли. А се чудеха защо рибата вече не кълве на косата й.
След като едва се удържа да не се усмихне на това саркастично заключение, графът предложи със сърдечен, макар и напрегнат глас:
— Ако умрат, ще се погрижа да получите нови. Прекрасни, охранени.
Тя поклати отново глава.
— Това са червеи за стръв от едно т-т-тайно място к-к-край Формби. Н-н-най-хубавата стръв в Англия се н-н-намира там. Д-д-вамата с т-т-татко се отбихме на път за н-н-насам и ги изровихме от п-пясъка. Щ-ще ги развъждаме в н-нашата ферма за стръв.
— Вашата… ъъъ… ферма за стръв ли?
Девойката кимна, хвана още един червей и го пусна в пълна с влажен пясък кошница за риба.
— Н-нашата ферма е н-н-най-хубава в цяла Англия.
— Така ли?
Въпросът му я подтикна да опише начинанието им с подробности и заекването намаля значително заедно с нарастването на вълнението й. В това време Линдхърст изучаваше лицето й.
Очите, макар и воднистосини, бяха с прекрасни размери и форма. Носът? Не можеше да се каже, че не е хубав, но беше прекалено къс и чип, за да бъде по вкуса му. Оставаше устата.
Никълъс я огледа с присвити очи. Хубави устни. Да, дори много хубави, жалко само, че предните зъби стърчаха. Колкото до кожата, състоянието й можеше да се предаде с една-единствена дума: плачевно. Спря за момент поглед върху слабохарактерната й брадичка.
Тя определено не беше красавица, но в никакъв случай не беше и най-грозната госпожица, която бе виждал. „Не, не най-грозната — помисли си младият мъж, като спря поглед върху изцапаната й рокля, — но определено — най-мръсната.“
Минерва тъкмо обясняваше кои са любимите места на пиявиците, когато замлъкна внезапно. С вид на човек, който току-що е уловил на въдицата си акула, тя допря пръст в най-близкия до ръката й червей. Той не помръдна. Отново го побутна.
Долната й челюст увисна, потрепери два-три пъти, след което тя изплака:
— Мъртъв е! С-сварил се е на ж-ж-жегата! — Тя разположи дългото трупче в дланта си и занарежда: — Оооо! К-к-аква чудесна р-риба щеше да х-хване!
Линдхърст се огледа безпомощно за Бръмбли. Но нямаше следа нито от него, нито от баща му. Младият мъж въздъхна.
Реши, че най-добре би било да я измъкне от каретата и да я повери на нечии други грижи, затова предложи:
— Може би ще е най-добре да съберем останалите ъъъ… екземпляри за развъждане, преди да ги е сполетяла подобна съдба.
Минерва се спря насред оплакването.
— Д-да съберем? Н-н-ие? Вие искате да п-п-помогнете?
Той я възнагради с най-очарователната си усмивка.
— Ама, разбира се. Точно това правят джентълмените помагат на дамите.
— Ами… — Огледа го критично, сякаш се опитваше да реши дали да му се довери, че няма да открадне един-два от нейните червеи. Най-сетне кимна. — Д-добре. Но с-само ако обещаеш, ч-ч-че ще б-б-бъдеш внимателен. Тези ч-червеи са ч-чувствителни създания.