Графът отправи продължителен, изпълнен със страдание поглед към небето. Господ да го спасява от подобни побъркани рибарки и майки-сватовници. Той се закле в живота си, гостенката кимна и завря глава под седалката, като говореше на някакъв особен език, който вероятно смяташе за езика на червеите.
С твърдото намерение да съкрати максимално времето за събиране на червеите, Никълъс се надвеси толкова навътре в каретата, колкото позволяваше тялото му. Но моментално побърза да излезе, за да си поеме въздух. Каква, по дяволите, беше тази смрад?
Риба. Да. Развалена риба. Несъмнено побърканата двойка въдичари бе забравила някъде из каретата част от улова си. Колкото до въпроса защо не бяха усетили миризмата и изхвърлили рибата, той просто не беше в състояние да даде отговор. Най-вероятно просто защото носеха името Мейхю.
Линдхърст си пое въздух и смело се надвеси отново навътре. Аха! Един червей пълзеше по мръсната пола на Минерва. Спусна се напред, за да го хване… и в същия момент госпожица Мейхю се отдръпна назад.
Задникът й се стовари върху лицето му. Аах!
Никълъс полетя назад. Остана дълго така, проснат на най-долните стъпала, прекалено замаян, за да помръдне.
Миризмата на развалена риба се носеше от госпожица Мейхю.
Глава 12
Звярът беше казал. Беше сигурна. Защо иначе маркизата щеше да я покани на разговор?
Софи поспря в дъното на коридора и стомахът й се сви, когато погледна натам, където Джон стоеше пред вратата на нейно височество. Не беше готова. Още не. Имаше нужда от минутка, може би дори две-три, за да се подготви за изпитанието.
За нещастие зрението на Джон бе много силно и той я забеляза почти веднага. Усмихна се така, сякаш виждаше своята отдавна изгубила се сестра, и й махна да се приближи.
Девойката сведе глава и се престори, че оглежда роклята си и не го вижда. Как можеше да изглежда толкова радостен… толкова приятелски настроен, питаше се тя, докато оправяше бухналия си ръкав. Като лакей на нейно височество несъмнено вече бе разбрал коя е и какво е направила. Това бе почти сигурно. Той беше не само слуга, но и приятел на маркизата, и затова бе запознат с делата й не по-зле от госпожица Стюарт.
Младата жена прехвърли вниманието си от ръкава към горницата; учудването й премина в объркване, защото си припомни не по-малко смайващото поведение на личната камериерка на господарката на дома. Тя изглеждаше толкова весела, когато преди около час бе влязла в кухнята и бе обявила за намерението на лейди Бересфорд да се види с нея. Ако съдеше по начина, по който бъбреше и се изчервяваше, човек можеше да я помисли за ученичка.
Ученичка, която се мъчи да запази огромна тайна, реши в заключение Софи, като мислеше за въодушевените, многозначителни погледи на камериерката. И сякаш това не бе достатъчно да извади човек от равновесие, ами я бе посъветвала да си облече най-хубавата дреха.
За момент девойката се бе почудила дали да не облече морскозелената си рокля с лилав кант. След доста размисъл бе решила да не слага най-хубавата, а най-любимата си дреха, тази, с която винаги бе имала най-голям късмет и най-хубави преживявания. Беше я облякла с надеждата, че ще извърши желаната магия.
— Ако ми позволиш дързостта, скъпа, бих казал, че тази вечер изглеждаш наистина прекрасно.
Софи вдигна изненадана очи. Пред нея стоеше Джон и я гледаше с изпълнен с гордост бащински поглед. Въпреки опасенията си тя оцени комплимента и затова си наложи да се усмихне.
— Много сте любезен, сър.
Очевидно усмивката й бе прекалено напрегната, защото той изтрезня моментално и взе дланта й в ръката си.
— Ааа. Нервите ни измъчват, така ли?
Девойката прехапа треперещата си долна устна и кимна.
Той стисна ръката й.
— Няма нужда да се тревожиш. Нейно височество е блага жена, уверявам те. От години не е яла прислужник.
И се усмихна на собствената си шега.
Софи го погледна мрачно; думите му не бяха успели да я ободрят изобщо. Лейди Бересфорд може да не се отнасяше грубо със слугите, но за съжаление тя не беше обикновена слугиня. Тя бе момичето, изложило сина й пред цялото висше общество. А както бе дочула да говорят, нейно височество бдяла като орлица над синовете си. Затова не смееше дори да си представи как би постъпила с нея, задето бе сторила такова зло на безценния й Колин.
Девойката продължаваше да се взира в усмихнатото лице на Джон с нарастваща паника. О, какво не бе готова да даде, за да бъде просто една от многото слугини и единственият й грях към семейство Съмървил да бе някой зле изметен под или недобре излъскана лъжица.