Усмивката на лакея угасна. Той хвана брадичката й и прошепна:
— Какво ти е, скъпото ми момиче? Ти май наистина си изплашена, а?
Гласът и лицето му изразяваха такова истинско състрадание, че Софи изгуби самообладание и възкликна:
— О, Джон! Какво ще правя? Такива неприятности имам… ужасни, убийствени неприятности.
— Ужасни, убийствени неприятности? Ти? Не мога да повярвам. Какво искаш, да кажеш?
Девойката поклати печално глава. Изгаряше от желание да му се довери и да поиска мъдрия му съвет, но не смееше. Знаеше, че въпреки бащинските му чувства към нея верността му принадлежеше на първо място към семейство Съмървил. Щеше да я намрази, ако признаеше, че е сторила зло на някого от тях, а точно в този момент се нуждаеше от неговото приятелство.
— Хайде, хайде, момичето ми, кажи.
— Просто само… ами… — Младата жена отново поклати глава. — Защо ще иска да ме види нейно височество, ако не защото съм направила нещо ужасно? Знаеш не по-зле от мен, че не ме е поканила да си побъбрим на четири очи.
Лакеят се позасмя.
— Има стотици причини господарката да иска да говори с някоя прислужница и не всички те са неприятни. Аз по една случайност знам, че целта на тази среща ще ти хареса много.
— Но аз… — Не довърши мисълта си и примигна от изненада, тъй като думите му достигнаха до съзнанието й. — Така ли?
Джон кимна.
— Така. А сега престани да се терзаеш и ела. Не трябва да караме лейди Бересфорд да чака повече.
— Но…
Той поклати глава и я хвана за ръка. Прекалено учудена, за да се противи, тя се остави да я поведе по коридора. Едва когато спряха пред вратата на маркизата, девойката възвърна достатъчно самообладанието си, за да попита шепнешком:
— Няма ли поне да ми подскажеш малко за какво става дума?
Той поклати глава, а погледът, който й хвърли, й напомни за радостното, многозначително изражение на госпожица Стюарт. Но…
Джон постави показалец върху устните й, за да я накара да замълчи. Изчака я няколко секунди и почука леко на вратата.
— Влез!
Софи се намръщи. Или маркизата имаше много нисък глас, или бе отговорил мъж. Може би маркизът?
— Хайде, момичето ми. Не забравяй да се поклониш. И моля те, постарай се да се усмихнеш.
След тези кратки указания лакеят отвори вратата.
Девойката влезе и направи елегантен поклон. Когато понечи да се изправи, като не забравяше да държи главата скромно и правилно наведена, чу деликатен женски шепот:
— Добре направено. Дори много добре. Не си ли съгласен, Колин?
Звярът. Младата жена едва не изпадна в паника.
— Ммм, да. Добре направено — обади се сух, познат до болка глас.
С мъка се сдържа да не вдигне глава и да го изпепели с поглед. Несъмнено този разговор бе поредното от коварните му наказания.
— Кажете й да се приближи още малко, госпожице Стюарт. Искам да я видя по-добре — обади се недоволно маркизата.
— Ако обичате, госпожице Бартън — предаде личната камериерка.
Софи се изправи и направи каквото й бе наредено. Осмели се да погледне крадешком пред себе си едва когато спря в средата на стаята.
На едно кресло край леглото се бе отпуснал Линдхърст. За пръв път го виждаше в такава непринудена поза. Омразен простак! Изглеждаше толкова спокоен.
Освен това не беше толкова висок и тромав, отбеляза неохотно тя. Всъщност гледката, която представляваше дългото му, атлетично тяло, й се стори доста… приятна.
Приятна? Ха! Сигурно бе вдишала прекалено много изпарения от почистващата смес на Пикси, за да й се привиждат такива невероятни неща. Истината обаче бе, че Звярът действително я интригуваше и за пръв път, откакто го познаваше, се хвана, че го наблюдава.
Погледът й се плъзна по протегнатите му напред крака, по добре оформените прасци и силните бедра. Жълтите панталони прилепваха съвсем плътно. Софи усети, че започва да изпитва възхищение.
„Силни“, това бе думата, която се появи в съзнанието й, докато се взираше в краката му: силни, мъжествени и съвършени в мускулестите си очертания. Но колкото и да е странно, това само засили още повече неприязънта й.
Като му пожела да върви по дяволите, а на себе си — където и да е другаде, само не там, младата жена се опита да отвърне поглед, но не успя.
Прекрасни бедра, да. Още една точка за Лидия и наблюдателността й. Впечатляваща подутина… ъъъ… ъъъ…
Софи побърза да погледне по-нагоре. Корем? Изскърца със зъби. Беше плосък.
Вторачи се, опитвайки да различи корсет под тънкия плат на панталоните. След малко въздъхна беззвучно. О, по дяволите! Още една точка за него.