Е, добре, да види по-нататък. Вдигна очи още малко по-нагоре в очакване да открие широка талия или хлътнали гърди. Последва нова беззвучна въздишка. Очевидно торсът му бе също така безупречен, както и долната половина на тялото. Подлец!
Вгледа се в тънката му талия, сърдита заради неоспоримо привлекателния начин, по който тя преминаваше във впечатляващо широки гърди. Негодник! Колкото до раменете…
Едва не извика от недоволство и откъсна с усилие на волята погледа си от мощните рамене, за да го насочи към госпожица Стюарт, която стоеше зад него.
И какво от това, че тялото му бе съвършено? Каква полза при такова лице?
След като си повтори няколко пъти, че великолепните форми на Линдхърст бледнееха пред обезобразеното му лице, Софи се съсредоточи върху камериерката на нейно височество. И си даде сметка, че тя мърда устни и я гледа. Внезапно осъзна, че всъщност госпожица Стюарт й казва нещо.
О, по дяволите! Ето, че пак го беше направил. Звярът за пореден път я бе объркал така, че да се изложи. Обзета я силното желание да му извие врата, тя прошепна:
— Съжалявам. Бихте ли повторили?
Представи си доволната му усмивка.
— Лейди Бересфорд желае да се приближите. Ето тук.
Камериерката посочи място, което се намираше на не повече от два-три метра от проклятието на нейния живот.
Макар да предпочиташе да остане там, където беше, девойката нямаше друг избор, освен да се подчини. Или да обясни защо не е съгласна да го направи, но така несъмнено само щеше да развесели безкрайно негово омразно височество. И тъй като предпочиташе да я бият до смърт с камшик, но не и да му достави поредното удоволствие…
Изправи гръб и пристъпи напред. Когато застана на посоченото място, усети познатото до болка затопляне. Той я наблюдаваше. Чувстваше погледа му, който изгаряше плътта й и я караше да губи самообладание.
Остана така, измъчвана от непреодолимото желание да се обърне. Точно когато мислеше, че не издържа повече на това мъчение, нейно височество се изкашля и рече:
— Да, госпожице Стюарт. Напълно сте права. Тя е изключително мило момиче. И освен това красиво. Не е ли хубава, Колин?
Все едно, че я сложиха да се пържи на бавен огън.
— Ммм. Да. Много.
Ново покашляне:
— Вероятно се питате защо пожелах да ви видя, госпожице Бартън.
— Да, милейди.
За пръв път, откакто бе влязла в стаята, Софи повдигна ресници и погледна към маркизата. Беше крайно неприлично да гледаш стояща над теб в обществото дама, когато не ти говори директно. А когато погледна, разбра откъде бе взел невероятната си красота лорд Куентин.
Лицето на лейди Бересфорд притежаваше онова неостаряващо съвършенство. И нейните очи, подобно на очите на сина н, блестяха с невероятен теменужен цвят, по-скоро виолетов, отколкото син. Макар и прошарени, косите и издаваха на кого Куентин дължеше прекрасните си махагонови къдрици. След като си позволи да се възхити па класически елегантния й нос, девойката скромно сведе поглед.
Въпреки плашещата бледност маркизата несъмнено бе най-красивата жена, която бе виждала. Ако беше с трийсет години по-млада, Софи щеше да се изпълни с презрение към нея. Случаят обаче не беше такъв и тя се запита как бе възможно такава красота да роди звяр като Линдхърст.
Хммм. Дали не бе преживяла някакъв ужас, докато е била бременна с него? Беше чувала, че уплахата може да бележи по най-неприятен начин плода. Тъкмо стигна до заключението, че е точно така, когато нейно височество проговори отново:
— Госпожица Стюарт ме информира, че имате благороден произход, госпожице Бартън.
— Да, милейди.
— Баща ви бил барон, както разбрах?
— Той е барон — поправи я младата жена; започваше да се чувства неловко. — Доколкото знам, все още е жив.
— Той я изоставил, след като изгубил имението си — намеси се госпожица Стюарт. — Сетихте ли се, милейди? Едва днес следобед ви разказах за нещастията, сполетели това злочесто момиче.
Никълъс едва чуто въздъхна.
Майка му се изкашля приглушено.
— Така е. Трагичен разказ, изключително… — последва ново покашляне — …трагичен, наистина. Благородничка, принудена да работи като слугиня. Колко убийствено трябва да е да станеш жертва на подобни обстоятелства.
Звярът отбеляза:
— Е, положението можеше да бъде и по-лошо. Ако не беше успяла да изплати дълговете си, вероятно щеше да се озове в затвора. Нали така, госпожице… ъъъ… Бартън? Голям късмет имате, че сте се отървали от това.
— Наистина голям късмет, сър — отвърна през стиснати зъби Софи.
Ох, как само й се искаше да го ритне! Маркизата кимна безсилно.
— Да. Нека се върнем към целта на тази среща. Аз… — Внезапно издаде някакъв гъргорещ звук, който премина бързо в плашещо давене.