Риболовен аромат, бе заявила заеквайки тя, носещ се от естествените телесни мазнини, които можела да отделя само една щастливка на милион. Тази мазнина се събирала в продължение на няколко месеца. Получавали се миризма, наподобяваща издаваната от разгонените женски риби и действала като мощен афродизиак на мъжките.
Според нея миризмата й била толкова неустоима за мъжките риби, особено есетра и сьомга, че те идвали до брега и буквално се хвърляли отгоре й.
Софи въздъхна. Не можеше да си обясни защо виконтът позволяваше на дъщеря си да ходи така. Той самият съвсем не бе така мръсен. Както бе признало момичето, той веднъж объркал миризмата й с кошница, пълна с риба… кошница, която бил забравил в продължение на три дни.
Изкачи последните три стъпала към тавана, като поклащаше объркано глава. Възможно ли бе и той, подобно на рибата, да предпочита вонята на „риболовния аромат“ пред приятното, достойно за дами ухание на „Френска виолетка“ или „Хелиотроп“?
Реши, че не й се вярва някой, дори чудатият виконт, да предпочита подобна ужасяваща смрад. Зави към стаята, която поделяха с Панси. Ако не беше свещта в ръката й и процеждащата се под вратите светлина, коридорът щеше да бъде по-черен от сажди.
Докато се движеше в полумрака, тя се сети с благодарност за госпожа Пикстън и нейната компетентност. Тя не само бе направила някаква изключително ефикасна течност за обезпаразитяване, а и бе успяла хитро да придума госпожица Мейхю да се раздели с безценния си „риболовен аромат“.
Беше го обявила за нечестно предимство. Беше чиста измама да се наричаш риболовец, след като използваш подобни методи. Истинският риболовец разчитал единствено на собствените си умения с въдицата. Всички знаеха, че е така. И когато икономката изрази съмненията си, че госпожица Мейхю притежава подобни умения, момичето се бе хванало и приело предизвикателството.
Оттогава насетне задълженията на Софи като камериерка протичаха гладко. Дъщерята на виконта не само се бе съгласила да се изкъпе три пъти един след друг, ами и бе настояла в последната вода за изплакване да добавят карамфилова есенция.
„Карамфиловата есенция — бе обяснила тя, заеквайки по-силно от възмущение — е естествено средство за прогонване на рибата.“ По този начин се поставяше в изключително неизгодно положение и щеше да докаже още по-убедително риболовните си умения. Когато Софи я остави в леглото, изчистена от паразити и ухаеща на пролет, госпожица Мейхю бе обявила сънено, че на другия ден ще излови всичката пъстърва в реката.
Така оставаше само една пречка, за да може да докаже на Звяра собствената си компетентност — всъщност пречките бяха две, но щеше да измисли начин да накара младата госпожица да се раздели с носещото й щастие риболовно боне; предизвикателството бе как да почисти от гадинките единствената свястна рокля на момичето.
Разбира се, не можеше и дума да става да я пере. Нямаше да изсъхне до сутринта. И тъй като нито тя самата, нито нейно височество, нито госпожица Стюарт бяха толкова дребни като гостенката, отпадаше и възможността да намери нещо друго, което да й даде да облече. Оставаше само една надежда — Панси.
С надеждата, че съквартирантката й не е отишла на среща със своя възлюбен и че опитът й като перачка включваше справяне и с подобен проблем, Софи измина почти тичешком останалото разстояние до стаята си. С огромно облекчение видя, че изпод вратата се процежда светлина.
— Панси. Слава Богу — възкликна тя, като нахлу вътре.
Перачката, която стоеше пред полицата, служеща като тоалетна масичка, потупваше пред помътнялото от времето огледало най-ужасното боне, което бе виждала.
— Е? К’во шъ каиш? — изписука тя, видимо доволна от чудовищния предмет.
Софи погледна към бъркотията от цветя, панделки и размъкнати пера, като се опитваше да измисли тактичен отговор.
— Ъъъ… с всички тези цветове… ммм… смея да твърдя, че би могла да го носиш почти с всичко. Ново ли е?
Перачката кимна и при това движение едва закрепеният зюмбюл падна на гърба й.
— Ново е за мен, но не е съвсем ново, ако разбираш к’во имам предвид.
Тъй като Софи не разбра какво имаше предвид, тя й обясни:
— Ами, ето как става. Госпожица Стюарт ми даде воала и цветята за украсата; самото боне намерих в кофата за боклук. Събрах всичко и съ получи ей туй. — Посочи към чудноватия предмет. — Работих две седмици върху него. — Ухилена така, сякаш това бе шедьовър на модна къща „Ла бел асамбле“, Панси се наведе и взе падналия зюмбюл. При това движение на земята тупнаха две рози е прасковен цвят и една теменужка. — О, по дяволите! — промърмори тя и кафявите й очи проследиха бавно носещото се към пода перо. — Ако продължава все тъй, за църквата утре сутрин няма да ми остане нито едно цвете или панделка.