В същия миг се изсипаха още няколко неща от гарнитурата.
На Софи не й убягна разочарованието, което се изписа на лицето на съквартирантката й, когато свали и видя разпадащия се шедьовър. Докато го обръщаше несръчно, за да огледа шевовете, още три цветя и една измачкана оранжева панделка се отделиха от евтиното розово боне.
Съзерцава дълго люлеещите се на конеца украси, после избухна в плач.
— Ооох! К’ва гадост! К’во ли искам и аз от тоз’ боклук?
Вбесена от разочарование, тя захвърли шапката на пода.
Тъй като не беше сигурна какво е най-добре да каже или да направи, Софи не помръдваше и наблюдаваше смутено как съквартирантката й скри лице в дланите си и заплака. Никога досега не беше виждала някой да плаче толкова открито. Смяташе се за изключително просташко да се демонстрира мъка пред други хора… е, освен една-две сълзи. Бе недопустимо да се ридае на глас, да се подсмърча и да се прави такава неприятна сцена.
Странно, но тя не почувства нито презрение, нито възмущение от тази срамна проява на емоции. Това, което чувстваше, беше… не знаеше точно как да го нарече. Знаеше само, че изпитва желание да се приближи до приятелката си и да я утеши. Чувстваше се така, сякаш… сякаш Панси не й беше безразлична.
Девойката се намръщи на абсурдната си мисъл. Крайно изненадващо бе, че забелязва, да не говорим пък, че се вълнува от чувствата на по-низшестоящите от нея. Изненадващо или не, нямаше друго обяснение за това, което изпитваше.
Тъй като не беше сигурна какво да прави с чувствата си, младата жена се обърна смутено и се приближи до зеления стол край леглото. След като изгаси свещта си и я остави встрани, тя разположи роклята на госпожица Мейхю върху облегалката. Стараеше се да си придаде зает вид, докато реши какво да прави.
Ох, колко безпомощна се чувстваше само. И безсилна… толкова безсилна заради незнанието си как да се справи със ситуацията. Дали просто да не обърне внимание на сълзите на Панси и да се престори, че нищо не се случило? Или да следва инстинкта си и да й предложи утеха? И ако избереше второто, как трябваше да се утешава една прислужница?
Докато се опитваше да разреши тази дилема, перачката изпусна дълга, пресеклива въздишка и промълви:
— Толкоз ми съ искаше утре да изглеждам особено красива за моя Езра. С него трябва да съ срещнем в църквата и после да ме заведе да съ поразходим.
Наведе се и вдигна бонето с мрачния вид на свещеник на погребение.
А! Езра Шипли. Ама, разбира се. Софи се усмихна, обзета от внезапно вдъхновение. Ако нещо можеше да накара приятелката й да се усмихне, това бяха разговорите за нейния ухажор. Твърдо решила да я предизвика да направи точно това, тя възкликна закачливо:
— О, значи най-после ще се запозная с твоя неповторим фермер, така ли?
Тъй като Панси не отговори, а продължи да се взира в бонето, сякаш то бе светът и тя току-що го е изгубила, Софи започна да се пита дали в това избухване нямаше нещо повече от падането на няколко цветя. Неспособна да си представи какви неприятности биха могли да вълнуват една перачка, тя се приближи до момичето и клекна до него.
— Нещо не е ли наред, Панси? Нещо друго освен бонето, искам да кажа?
Думите й бяха посрещнати с пълно мълчание; девойката се запита дали съквартирантката й изобщо я бе чула. Тъкмо се канеше да повтори въпроса си, когато Панси обърна глава и срещна погледа й. От зачервените й очи се ронеха сълзи и образуваха вадички по бледите, покрити с лунички бузи.
Странно развълнувана от тези сълзи, Софи стисна тънката й ръка и изрече:
— О, Панси, не плачи. Моля те, не плачи. Каквото и да е станало, не може да е чак толкова страшно. Съмнявам се, че няма да можем да го оправим, ако обединим усилията си.
Очите на перачката се ококориха от изумление.
— Наистина ли шъ го напрайш? Шъ си обединиш усилията с мен и шъ ми помогнеш?
Софи се усмихна и кимна.
— Разбира се. Нали точно това казах току-що.
И бе възнаградена с неуверена усмивка.
— Ти си истинска приятелка, Софи Бартън.
Сега бе неин ред да се изненада. Приятелка? Тя? Вгледа се в некрасивото, луничаво лице на своята съквартирантка. Нито веднъж не се бе замисляла върху отношенията си с нея. Всъщност даже не си бе давала сметка, че ги свързва нещо. Това момиче беше просто, ами… непрекъснато говореше и се усмихваше, винаги се държеше приятелски и бе готово да протегне ръка за помощ на всеки, изпаднал в нужда.