Нещо в жадния поглед на Чарлз и обожанието в очите на Терънс го накара да стисне зъби. Отново насочи вниманието си върху обекта на техните въжделения. Подобно на бонето на госпожица Мейхю той се сети веднага къде бе виждал вече прелестната й рокля. Беше я носила първия път, когато я бе извел на разходка в парка. Както и тогава, сега тя пак изглеждаше неустоима в нея. И го плени отново.
Кожата й имаше лек прасковен оттенък на фона на дрехата в коралов цвят; зряла, сочна праскова, която изкушаваше устните и обещаваше рая за всеки вкус. Колкото до кройката на роклята… ах! Съвършенство! Абсолютно съвършенство, което умно не разкриваше нищо и намекваше за всичко: дълги, добре оформени крака… женствени бедра… строен торс… и пълни, сочни…
Никълъс примигна смутено, когато се усети, че се е втренчил в гърдите на девойката. Унизен откъсна поглед и го насочи към спътницата си, като се молеше да не е забелязала срамното му държание.
Както можеше да се очаква, госпожица Мейхю не беше доловила нищо. Тя се взираше точно в противоположната посока, примигваше срещу слънцето и махаше с ръце като пияница, опитващ да спре файтон.
Благодарен за тази дребна милост, младият мъж се опита да разбере причината за оживлението й. На поляната, вдясно от внушителната средновековна църква, седеше баща й, заедно с неколцина от най-видните представители на местното благородническо съсловие. Виконтът му даваше знак да придружи дъщеря му. Доволен от това отклоняване на вниманието, графът се подчини с радост.
Докато маркизът представяше момичето, като го обрисуваше с най-ласкави и определено преувеличени слова, Линдхърст забеляза, че трима лакеи и един камериер от съседно имение се присъединиха към Чарлз и Терънс и също започнаха да ухажват Софи. Самата Софи, която си бе направила „приемна“ под едно дърво няколко метра по-нататък, очевидно се наслаждаваше на вниманието им.
„И защо не?“ — помисли си мрачно младият мъж. И шестимата имаха хубави лица, незагрозявани от никакви белези или други недостатъци, каквито й допадаха. За негова изненада го обзе внезапното желание да стовари юмруците си върху тези лица и да развали тяхното съвършенство. Особено на Чарлз Дибс. Той не пускаше ръката на Софи и не откъсваше очи от деколтето й…
Дланите му се свиха в юмруци. Ако слуховете бяха верни, а Никълъс бе сигурен, че са верни, негодникът бе баща на единайсет от сюрията извънбрачни деца, които тичаха из селото. А сега очевидно желаеше с помощта на Софи да закръгли бройката им до дванайсет. Тази мисъл накара кръвта на графа да кипне. С мъка се удържа да не прибегне към насилие.
Нямаше представа защо точно го вълнуваше какво щеше да направи тя и с кого. Представата за високомерната госпожица Барингтън, неомъжена и с извънбрачно дете от един лакей, би трябвало да му се стори безкрайно забавна.
Но в действителност тя не го забавляваше ни най-малко. Не и като си помислеше как негодникът щеше да коленичи между бедрата й и да сподели с нея първия й екстаз. Това удоволствие трябваше да бъде негово, дяволите да го вземат! Беше го заслужил. Беше я ухажвал, беше й предложил брак. Проклет да бъде, ако стои настрани и гледа как онзи негодник взема това, което той самият не бе успял да спечели.
Докато съзерцаваше мръсника с желанието да може да убива с поглед, към малката групичка обожатели се приближи хубаво момиче. Графът разпозна веднага Фанси, камериерката. Изражението й показваше недвусмислено, че е готова да удуши някого.
— Чарлз Дибс! — извика тя, като спря непосредствено пред него.
Лакеят откъсна очи от Софи и на лицето му се изписа досада.
— Какво искаш, Фанси?
— К’во искам ли? К’во искам? — Младата жена скръсти ръце пред гърдите си и впи искрящ от негодувание поглед в него, като потропваше нервно с крак. — Туй, което искам, е да знам защо ни мъ съпроводи до църквата, както обеща. Чаках ли чаках в проклетата градинка, защото така рече, но ти така и ни съ появи.
Чарлз я оглежда студено в продължение на няколко секунди, после отвърна с безразличие:
— Забравих.
Повдигна рамене и пак насочи вниманието си към Софи; очевидно епизодът бе прекалено незначителен за него, за да даде някакво по-дълго обяснение или да се извини.
Фанси обаче нямаше намерение да позволи да я пренебрегнат току-така. Тя изсъска:
— Струва ми съ, чи напоследък редовно ма забравяш. Говориш едни красиви неща, молиш ма да съ срещнем и обещаваш к’во ли не, и после тръгваш подире й. — Посочи към Софи. — И забравяш да дойдеш. Сещаш съ за мен само когато искаш нещо, коет’ тя, както виждам, няма намерение да ти даде.
Чарлз въздъхна мъченически, сякаш изтърпяваше най-голямото мъчение. После хвърли самодоволен поглед към своите събеседници и се подсмихна. Трима от четиримата лакеи се изкискаха и го тупнаха силно по гърба, за да изразят задоволството си от подигравката му към Фанси и нейните оплаквания. Терънс и камериерът се спогледаха смръщено, докато Софи го гледаше така, сякаш току-що му бяха изникнали рога.