Тя се завъртя. Тогава Чарлз я хвана за лакътя и грубо я обърна. С изкривено от ярост лице той силно я зашлеви.
— Да не съм те чул да ми говориш така, повлекана с повлекана. Чуваш ли ме? Никога!
Със следващия шамар я повали на земята.
Никълъс изохка и се спусна към тях, вбесен от случилото се. Да оставяш слугите да уреждат сами споровете помежду си беше едно; да стоиш и да наблюдаваш безучастно как един лакей малтретира два пъти по-дребна от него камериерка вече беше съвсем друго.
— Линдхърст.
Някой го хвана за ръката и го възпря. Изгледа го нетърпеливо. Беше сър Джон Еибс; той се намръщи и поклати глава.
— Неприятности, момче. Така само си търсиш неприятностите.
— Ще рискувам — отсече графът и измъкна ръката си.
Кимна на стареца и тръгна към прислужниците. И тогава видя, че Терънс бе застанал пред Чарлз, стиснал юмруци, с изкривено от гняв лице.
Никълъс се изпълни с възхищение към смелостта му, тъй като той беше още почти момче. Очевидно защитаваше камериерката от физически зрелия Чарлз и това го представяше като достоен за похвала и същевременно — безразсъден кавалер.
Линдхърст спря току пред тях и извика:
— Чарлз! Терънс!
И двамата се обърнаха щом чуха гласа му, прошепнаха „милорд“ и се поклониха вдървено. Другите лакей и камериерът побързаха направят същото, докато Софи се взираше в проснатата на земята Фанси.
Графът едва се сдържа да не се нахвърли върху Чарлз. Щракна с пръсти към другите слуги. Разбрали, че са свободни, те забързаха към църквата; очевидно изпитваха облекчение.
Щом се отдалечиха, Никълъс впери неумолим поглед в обекта на своя гняв и процеди:
— Аз съм много толерантен човек, но и моето търпение има граници. Ти, Чарлз, престъпи тези граници с неджентълменското си поведение.
— Неджентълменско поведение ли? — повтори лакеят изненадан. — Извинете ме, милорд, но нямам представа за какво говорите.
Този човек явно смяташе малтретирането на жени за нещо напълно нормално и това вбеси окончателно неговия господар. Той изръмжа, треперейки от усилието, което му струваше сдържането на гнева.
— В такъв случай, Дибс, знай, че не мога и няма да търпя присъствието на човек, който удря жени. Тъй като ти се показа точно като такъв, аз те освобождавам от твоите задължения. Върни се незабавно в Хоксбъри и си събери багажа. Искам да си си тръгнал, като се върна от църква.
На Чарлз му бяха необходими няколко секунди, за да осъзнае думите му. Присви очи и рече:
— Моля за извинение, милорд, но аз съм на служба при вашия баща, не при вас. И именно той, а не вие, може да реши дали трябва да бъда уволнен.
Тонът му показваше, че очаква друго решение от страна на маркиза.
Линдхърст го изгледа студено, а след това кимна отривисто.
— Както желаеш. Ще обсъдим този въпрос с баща ми след службата.
Очите на лакея светнаха. Той наклони победоносно глава в знак на съгласие и прошепна:
— Благодаря ви, милорд. Ако не желаете нищо друго, моля да бъда извинен.
— Ама, разбира се.
Лакеят се поклони официално и тръгна. Едва бе направил няколко крачки, когато Никълъс го повика:
— Чарлз?
Той спря, но не се обърна.
— Милорд?
— Преди да си се отдалечил, ми се струва, че е най-справедливо да те предупредя за непоносимостта на баща ми към тези, които удрят жени.
Този път лакеят се обърна и устните му се разтегнаха в самодоволна усмивка.
— Благодаря ви, милорд, но съм сигурен, че възгледите му ще се смекчат, щом научи за недопустимото поведение на Фанси. Баща ви е разумен човек.
Графът не обърна внимание на хапливия намек, скрит зад забележката.
— Радвам се, че мислиш така, но се съмнявам, че прислужникът, когото уволни миналата година, ще се съгласи с теб.
Чарлз сви рамене.
— Сигурен съм, че ще прецени нещата другояче, щом чуе това, което имам да кажа в моя защита. Ако ли не… — и отново сви рамене. — Какво мога да изгубя, ако опитам?
— Може би препитанието си.
Дибс пак повдигна рамене.
Лесно ще си намеря друго място.
— Казах препитанието, не мястото — изрече с усмивка. Виждаш ли, Чарлз, баща ми не само уволни прислужника; той се погрижи да не го приемат в нито един уважаван дом в Англия. Както чух, нещастникът работел в една от най-ъъъ… неприветливите кръчми край пристанището. Казват, че започнал да пие, за да облекчи мъката си.
Лакеят пребледня при последните думи, но не показа никакъв друг външен признак на притеснение. Именно по време на проявата на този достоен за възхищение стоицизъм Линдхърст се сети как най-подобаващо да накаже виновника за провинението му. Той продължи: