— Ха! Туй доказва, чи лъжеш, тъй кат’ аз не съ правя на такваз или онакваз.
— Така ли?
— Така! Ти си таз’, дет’ все съ разхожда с вид на кралица и съ държи тъй, сякаш е нещо много повече от нас.
— А как тогава ще наречеш вечния си стремеж да ме поучаваш и да парадираш с по-високото си положение и слугински умения? Ами осмиванията, ами това, че никога не изпускаш възможността да кажеш на колкото се може повече хора колко съм глупава и безполезна? Би ли ми обяснила какво означава това, ако не стремеж да покажеш колко си по-добра от мен?
Фанси повдигна рамо.
— Нима ти пука к’во мисли или казва такваз кат’ мен? Ти си дама, а аз съм само една камериерка. Никой не ми обръща внимание.
Никълъс погледна крадешком към Софи, заинтригуван от реакцията й. Макар да не му се искаше да признае, намираше, че се справя по достоен за възхищение начин с враждебността на камериерката. Хубава работа. Той да се възхищава на госпожица Барингтън за нещо друго, освен за външността. Изумително.
В това време Софи седна до своята неприятелка и прошепна:
— Интересува ме, защото съм човек. Също като теб. А нима всички хора не искат да бъдат харесвани и приети от техните себеподобни?
Фанси издаде грозен звук.
— Себеподобни? Пфу! Ние с теб не сме равни. Ти си от голямото добро утро и никога не позволяваш нито на мен, нито на когат’ и да било другиго да го забрави. И как можем да го забравим, след кат’ непрекъснато съ държиш отвисоко и ни срамиш с красивите си приказки.
Софи очевидно се замисли над думите й, после кимна.
— Права си, не сме равни. Не и ако използваме произхода и възпитанието като мярка за сравнение. Но ако премахнем наложените от обществото стандарти, ще видиш, че под различията в говора, поведението и външността всъщност си приличаме много. Ти самата ми го показа току-що.
Искрената смиреност в гласа й стопли сърцето на Никълъс; искрицата пламна, когато Софи го погледна и добави:
— Както направи току-що и негово височество. — Нежният й сив поглед срещна неговия и тя му се усмихна мило. — Благодаря ви, милорд — прошепна.
Крайно объркан, графът се извъртя така, че да не се вижда обезобразената му буза, и кимна. За негово още по-голямо смущение тя не отвърна поглед, а продължи да го наблюдава и се усмихна. И как ти показахме?
Софи насочи вниманието си към Фанси; Линдхърст побърза да благодари на Господ за тази благословия.
— Като те гледах колко си отчаяна от предателството на Чарлз, аз сякаш видях себе си. Негово височество описа своята болка, сякаш описа моята. Аз също бях отхвърлена с презрение.
— Някой шъ мъ ощипе ли? Ти? — изписка камериерката и зяпна от изумление, сякаш нейната неприятелка току-що бе признала, че е танцувала гола на градския площад.
Тя на свой ред се усмихна и кимна.
— Да. Аз. И когато видях, че всички страдаме по един и същи начин за едни и същи неща, осъзнах колко сме свързани всъщност. Това, което ни свързва, е, че всички сме хора с чувства. Научих също така колко лошо можеш да нараниш някого с една безгрижно изречена дума или необмислено действие.
По дяволите. Тя го гледаше отново, но този път не се усмихваше. Погледът й беше сериозен, красивите й очи бяха помрачени от… какво? Угризения? Преди да успее да определи, в далечината се разнесе глъчка и привлече погледите и на тримата.
От църквата излетя госпожица Мейхю, като пищеше с цяло гърло и бежешком късаше роклята си. По петите й се носеше виконтът. От църквата се изсипаха всички богомолци, но само маркизът и достопочтеният Мартин хукнаха след тях.
— Бойн, Мейфлай. Ще отидем веднага на река Бойн и ще се обърнем към сьомгата. Тя ще знае как да усмири бога на риболова — изрева Бръмбли.
— Б-богохулство! Виновна съм в богохулство! — Последното парче от полата на госпожица Мейхю падна и разкри дълги бухнали панталони, ушити като че ли от брезент. Несъмнено и те бяха от многобройните изобретения на баща й. — В-виждаш ли? — Девойката коленичи. — Друг знак. Водните обитатели никога няма да ми простят. Никога! Ох! Трябваше да се досетя, че ще се случи нещо ужасно, ако отмия риболовния си аромат.
Заекването й бе изчезнало почти напълно.
Никълъс кимна на двете си събеседнички, скочи на крака и се присъедини към групичката на преследвачите. Изравни се с баща си и извика:
— Какво се е случило?
Маркизът си пое няколко пъти дъх, преди да отговори:
— Не съм виждал по-особено нещо. Госпожица Мейхю се бе изправила за молитва и изведнъж роклята й се разпадна по шевовете. Двамата с Бръмбли са сигурни, че това е знак за гнева на бога на рибите или някаква подобна лудост. — Маркизът се изсмя. — Кой знае? Може би в брътвежа за някакъв бог на рибите все пак има нещо. Не мога да си представя какво друго би направили това с роклята на момичето.