— Спрете веднага — извика Свилен.
Той доближи Ванина, а останалите здрачници насочиха напред амулетите си. Тя им направи знак да не се месят.
— Виж сега, и двамата имаме достатъчно причини да се ненавиждаме — каза тихо Свилен. — Нека обаче не даваме повод на останалите да се изтрепят взаимно — и без това малко им трябва.
Ванина го изгледа подозрително, като че преценяваше дали е сериозен. После попита:
— Какво предлагаш?
— Да спрем времето и да поговорим само двамата. Игнат ще ни отпусне десетина не-минути.
Тя обмисли предложението му и кимна. Свилен се обърна и се върна в ъгъла на зорниците. Игнат беше застанал чинно като войник до останалите. От златната верижка в ръката му амулетът часовник се полюшваше напред-назад.
— И какво стана сега? — присмя се Тамара. — Любов ли ще има, или война?
— Или и двете! — каза брат ѝ и сам се засмя на остроумието си.
Свилен не им обърна внимание.
— Игнате, нали знаеш заклинанието „времехур“? Дай ми десет не-минути. Искам да се разберем с Ванина на четири очи.
Игнат изсумтя недоволно. „Време-мехур“ — или „времехур“ накратко — не беше опасно заклинание. Създаваше краткотраен мехур, пълен е време, извън който не минаваше дори стотна от секундата. Затова времето във времехура се измерваше в не-минути и не-часове. Игнат обаче избягваше да манипулира материята на времето, освен ако не е наложително.
— Добре — съгласи се той без особено желание. — Двайсет.
— Благодаря ти. И десет ще стигнат.
Времегьосникът поклати глава.
— И десет не-дена няма да ви стигнат, Свилене.
След това повдигна часовника към гърдите си. Занарежда някакво дълго заклинание — толкова тихо, че Свилен дори не чу отделните думи. Около златистия часовник се образува слабо, също тъй златисто сияние.
Щом забеляза това, Деса възропта:
— Наистина ли ще ни сложите на пауза? Тъкмо взе да става забавно.
Бриян се взря в Игнат.
— Какво прави той?
— „Времехур“ — обясни му Белота. — Ще спре времето за всички освен за двете влюбени гълъбчета.
— Белоте — сопна му се Свилен.
— Не, недейте! — каза Бриян. — Трябва да говоря с вас.
Пробудникът му само поклати глава уморено.
— После, момче.
Върна се в средата на моста и застана срещу Ванина. Игнат продължаваше да реди думите на заклинанието и около двамата се появи нещо подобно на гигантски сапунен мехур. Когато се уплътни, по повърхността му изникнаха отраженията на хората вън.
— Не е честно… — прошепна Бриян.
— Спокойно, дори няма да усетиш пропуснатото време — увери го Белота. — От опит говоря.
Игнат най-сетне приключи със заклинанието си и залюля джобния часовник. От него проблесна мимолетен златен лъч. В миг всички — и зорници, и здрачници — замръзнаха насред движенията и думите си. Външният свят се превърна в същинска жива картина — само меките цветове на дъгата продължиха да обхождат сапунената повърхност.
Свилен и Ванина също не помръдваха. От години наред не бяха стояли тъй близо един до друг. Свилен не можа да укроти погледа си. Дългите, кестеняви коси на Ванина имаха златист оттенък, а устните ѝ бяха меки като кожа на медуза. Тъмнозелени очи, рокля в същия цвят, следваща извивките на тялото ѝ. Свилен долавяше парфюма ѝ — особена, сладка миризма, винаги извикваше в паметта му лицето на Ванина.
Тя първа наруши мълчанието.
— Не биваше да се срещаме така, нали?
Свилен изкриви устни в опит за усмивка.
— Трябваше да приема някой от предните пъти, като предлагаше да се видим. Надявах се, че е времето ще стане по-лесно, а стана само по-трудно. Но сега… просто нямаше как да го отложа.
Ванина се вгледа в очите му. И той я видя — под маската на известната водеща и медийна знаменитост, под маската на здрачница от висок ранг, която винаги получава каквото пожелае. Точно в тази Ванина се беше влюбил някога — в жената под маската.
— Виж, Свилене, казвам ти го е ръка на сърцето: дори тези изчезвания да са работа на здрачници, никой от познатите ми не е чул нищо.
— Благодаря ти.
Познаваше я от десет години, а три бяха прекарали заедно. Въпреки това все още не знаеше кога може да ѝ се довери. Не че умееше поначало да се доверява на хората, дори е времето му ставаше все по-трудно.
Той се прокашля.
— Нека и аз кажа нещо. Трябваше да го направя отдавна, още онази вечер, в която… когато окончателно скъсахме. Не бях прав, Ванина, не биваше да ти наговарям онези ужасни неща и да стоварвам цялата вина върху теб. Наистина не си ме омагьосала — бях млад, взех глупаво решение и това е. Бях изкушен от властта, която предлага здрачът.