От шайката опитваха да се свържат с него. Веднъж Белота му прати бележка по гълъб — мил жест, колкото и неразумен да беше всъщност. Нападенията продължавали. Един магьосник, охрана на паркинг, изчезнал посред нощната смяна. Никой не го бил виждал след това.
Свилен не можеше да продължи разследването. Белота и другите бяха добри магьосници, но вършеха нещо само ако ги държиш за ръчичка. Милицията също нищо нямаше да направи. Накрая всички софийски зорници щяха просто да изчезнат един по един, без дори да е ясно защо. Нямаше да е толкова голяма загуба.
Всяка нощ Свилен сънуваше кошмари, затова рядко си лягаше преди изгрев. Обикновено му се присънваха разни здрачници, убийства и познати лица, променени до неузнаваемост. Един конкретен сън обаче се беше запечатал в съзнанието му:
Група здрачници отвличат бебе и хукват из лабиринта на нощния град. Бебето реве и се задушава, а Свилен следва плача му, търси го. Не е достатъчно бърз, нито силен, а и нали все пак здрачниците управляват нощните улици. Омагьосват ги и улиците оживяват като змии под краката му.
Свилен потъва в гърчещия се асфалт и вика на здрачниците да спрат, протяга ръка към бебето. То продължава да плаче, изчезва в мрака. След малко отново се връща на светлината, но вече не е бебе, пораснало е.
Някой, когото познава.
Бриян.
Момчето подава ръка за помощ, Свилен се протяга към него. Почти докосва пръстите му, когато Бриян се разколебава. Отдръпва се. Свилен вика за помощ, но момчето се връща в сенките. Гледа го как се дави из оплетените улици усойници, погледът на момчето е хладнокръвен като на здрачниците. Свилен вече не може да вика, потънал е до очите, продължава да се свлича в бездната на безсилието. Пътят оттам е само в една посока.
Някой звънеше на вратата. Свилен подаде глава изпод възглавниците. Беше заспал малко след изгрев-слънце, а навън вече отново бе тъмно. Погледна към радиото, което е глухо дращене въртеше безкрайните си реклами. Електрическият циферблат показваше 19:22.
Свилен покри глава е възглавницата, преди напълно да се е разсънил. Понякога идваха наематели или магьосници от шайката му, звъняха упорито и дори го викаха по име. В крайна сметка се отказваха и си тръгваха. Жената, която отчиташе водомерите, беше най-настоятелна. Звънеше няколко дни подред по всяко време и лепеше по вратата бележки. Свилен на никого не отваряше.
Нахалникът най-сетне остави прегракналия звънец на мира. Свилен си отдъхна и се завъртя по гръб. Беше станал кожа и кости. Не след дълго вратата потрепери под нечия юмручна атака. Свилен прокле глупавите си съседи, които отключваха от домофона на всеки непознат. Като се напиеше достатъчно, той обмисляше разни гадни проклятия, които да стовари върху тях, върху всички надуващи чалга хлапета и крещящи до небесата пияници. Сетне му минаваше и заспиваше. В действителност от седмици насам изобщо не беше правил заклинания. Дори не беше сигурен къде му е амулетът.
Радиото се усили от само себе си и един познат глас прекъсна монотонните реклами: „Свилене… Отвори ми веднага… Въобще не ме интересува дали си депресиран… Трябва да говорим…“.
Гласът заглъхна и радиото се върна към екстаза на чисто бялото пране. Свилен въздъхна и още по-силно затисна глава е възглавницата. Ванина беше последният човек, е когото искаше да говори в момента. Макар че винаги знаеше дали вън ще вали, беше учудващо сляпа за лошото време вътре в хората.
След няколко секунди всички лампи в апартамента угаснаха, хладилникът спря да бръмчи, а радиото замлъкна. Свилен с нежелание стана и се затътри към коридора, опипвайки с ръка мебелите. Едно нещо не можеше да ѝ отрече — беше по-нахална дори от жената за водомерите. Щом стигна до вратата в коридора, той промърмори:
— Какво?
— Отвори ми — отвърна хладно Ванина.
— Защо?
Няколко секунди тишина.
— Става въпрос за Бриян…
Свилен потърка очи и отключи. Лампите отново светнаха, но той не си направи труда да погледне в огледалото. Напоследък се разбираше с огледалата също толкова зле, колкото и е хората.
Явно причината не търпеше отлагане — иначе Ванина надали щеше да излезе без грим и по домашни дрехи. Когато се доближи, познатият аромат го обгърна.
Отведе я в стаята на Бриян, защото не беше толкова разхвърлена. Свилен осъзна, че след заминаването на момчето дори не бе стъпвал тук. „Единствената нужна книга на всеки начинаещ магьосник“ стоеше до възглавницата.
Ванина сбърчи нос, но си замълча. Свилен знаеше, че реакцията ѝ не е преувеличение, но беше стоял в апартамента толкова дълго, че миризмата вече не му правеше впечатление.