Дискусията прерасна в спор и приключи с ново неловко мълчание. Докато слушаше мълчаливо менторите си, Бриян разбра, че неслучайно и двамата се отнасят към него с такова задушаващо недоверие. Макар че не желаеха да го признаят, под повърхността на убежденията си Ванина и Свилен бяха като две капки вода.
Буря избърса ръце в престилката си и каза:
— Готово.
От тенджерата идваше толкова апетитен аромат, че устата на Бриян се напълни със слюнка. Буреносна се зае да разпределя супата в малки глинени купички.
— За последно съм яла месо преди толкова време, че сигурно никой от вас още не е бил роден — каза тя. — Но за гости, които се нуждаят от утеха и кураж, не знам по-добро решение от топла пилешка супа.
Тя подаде на Бриян купичка, от която се виеше уханна пара. Каза му „Даром“, а след неговото „Вером“ добави засмяна:
— С много, ама много магданоз.
Бриян още не беше опитал супата, когато вратата се открехна. За миг видя с крайчеца на окото си Петър, но той веднага изчезна сред светлосенките на стаята. Без да откъсва поглед от печката, баба Буря рече:
— Добър ден, момчето ми, дано си се наспал. Изглежда, че истинската битка със злото, нападнало територията ни, тепърва предстои. Деца, направете място на…
За пръв път Бриян чуваше перифера да говори. Гласът му беше далечен като тъжно планинско ехо:
— Петър. Но вече сме с един по-малко — ще трябва да си избера друго име.
Свилен се доближи без особено желание до Ванина, за да направи място на новодошлия. Той се настани в края на дивана, а на близкото кресло Жива проточи врат и го изгледа подозрително.
Буря подаде на Петър купичка със задължителното „Даром“ и каза:
— Знаеш ли, в момента сте точно петима. Може би това име ще свърши работа засега.
Периферът попита тихо:
— Наистина ли ме виждаш?
— Да — отвърна Буреносна, докато раздаваше супа и на останалите. — Преди много време познавах един перифер. Постепенно свикнах да го различавам там, където трябваше да има нещо, а изглеждаше празно. Може би ти е бил роднина. Вашата дарба е изключително рядка, но за сметка на това пък — наследствена.
Петър не отвърна нищо. На Бриян му се стори, че периферът потопи лъжица в супата си и тихо засърба. След като последва примера му, момчето разбра, че Буря е била права — супата изпълни стомаха му е топлина, която бързо се разля из цялото тяло.
„Де да можех да остана тук за известно време…“, помисли си Бриян. Сега обаче не беше време за мечтания, защото Буреносна бе права и за друго — финалната битка тепърва предстоеше. А Бриян за нищо на света нямаше да я пропусне — не и след като беше видял ужасяващите сенки, добили очертанията на Деса и Игнат.
Стаята се изпълни с доволно сърбащи магьосници. Бриян забеляза, че Свилен се е вторачил в него и си мърмори нещо. В последно време пробудникът му често го наблюдаваше и Бриян подозираше, че прави някакво заклинание, макар да не знаеше какво.
Ванина страшно хареса супата. Обикновено ядеше според сложни и строги таблици, изготвени специално за нея, но сега дори пожела допълнително.
— Наистина ли не си използвала магия? — почуди се тя.
— Наистина — кимна Буря. — Винаги ми се е струвало, че заклинанията за пилешка супа оставят един такъв… блудкав вкус.
Без да се усети, Бриян отново дръпна пердето, но вън нямаше никого — само рошавата котка, още беше на покрива, излетната върху керемидите.
Буря го приближи и попита:
— Харесва ли ти супата?
— Да, много.
— Радвам се — каза тя и подаде стрък магданоз. — А това е за мустакатия ти приятел.
Морков срамежливо подаде муцуна от джоба на ризата му и се огледа, за да избегне разположени в опасна близост котки. Сетне протегна лапичка и ловко дръпна магданоза.
Бриян си помисли, че трябва да ползва хамстера като детектор за доверие. Единствените хора, от които беше приемал храна, бяха Амос и сега Буря. Докато бяха при здрачниците, Морков се страхуваше дори да излезе от скривалището си. Сигурно би взел храна и от Свилен, но той никога не му беше предлагал. Дори не можеше да запомни, че е хамстер.
Бриян посочи с глава към прозореца.
— Тези котки са ти фамилиари, нали?
Буреносна се засмя в отговор.
— Жива — да. Останалите само ми ядат храната и гледат да се скрият на топло.
В този миг по покрива се покатери още една котка с дълъг, гладък косъм и чисто белия цвят на млечен каймак. Щом я видя, рошавият котарак изведнъж подскочи и побягна. Новодошлата с уверена крачка приближи прозореца и погледна към Бриян снизходително.
— Мисля, че и тази иска да влезе — каза той.