Стражата беше още малочислена и по тия часове рядко се съзираше стражар по улиците. Самите стражари бяха боязливи, несигурни за утрешния ден и предпочитаха често да не забелязват такива дребни работи. А главното — знаят ли на кого ще попаднат? Ами ако е някой големец или роднина на големец? Тогава всеки се заканваше: „Утре ще ти смъкна пагоните!“
Самите стражари предпочитаха често да не забелязват…
Бих извършил опущение да не спомена нещо за столичната пожарна команда, за нейния шеф Спиро Костов и за неговите „тулумбаджии“. Казармата им беше в едно мизерно помещение на ул. Раковски, там гдето е днес салонът на д-р Лонг. Две или три пожарникарски коли, карани с коне, една стълба и около десетина двуколки с бурета за носене на вода. При пожар Спиро Костов със своя лъскав шлем, яхнал бяла кобила, предвождаше командата в лудешки кариер из столичните улици, под звуковете на тревожни сигнали на тръбача. Помощта му в борбата с огъня беше незначителна, но столичаните се стичаха да гледат и да слушат непрестанните сигнали на тръбача и лудото тичане на двуколките с буретата за вода. Пожарникарите-тулумбаджии бяха употребявани за всичко. Те бяха и метачи, те караха и погребалните коли, а по време на избори имаха да играят по-особена рол.
През 1899 г., когато започнаха работите по канализацията и трамваите, София стана непроходима. Мнозина от ония софиянци, които обичат да закъсняват за връщане в къщи, са падали в дълбоките трапове, изкопани за полагане на тръбите. Това положение трая няколко години.
Въпреки липсата на благоустройство и на удобства, София все пак беше симпатична не само за софиянци, но и за чужденците.
„Скинастенията“ на софиянци
Докато Д. В. Казаков, Ив. Попов, Сапунов, Налбуров и други пионери на нашия театър се бореха отчаяно по-рано в „Основа“ и по-късно в „Славянска беседа“, за да сложат здрави основи на бъдещия български театър, цяла София се беше заразила, право казвам, беше се заразила от мания за театър. Измислих думата „скинастения“ (от скини — сцена и астения — болест), та да мога да подлъжа медиците да включат тази психоза в патологията.
И действително, през последната декада на миналия век в София непретенциозни примитивни театри никнеха като гъби по всичките краища на града. Да ги изброя: споменах вече за Ангело Пизи на ъгъла на ул. Цар Симеон, цирк Хамершмит, превърнат в театър „България“ на мястото на днешните хали, до него малко време съществуваше друг дъсчен театър „Зора“; на улица „Ломска“ под хотел „Свобода“ имаше театър под същото име, на ул. Алабин беше театър „Люксембург“, в двора на Прошековата бирена фабрика беше театралният салон „Дълбок Зимник“; в основното училище „Св. Кирил и Методий“ в Юч Бунар имаше също театрален салон. Там съм гледал „Бурграфите“ от Виктор Юго, в която пиеса като любител участвуваше по-късно председателят на дружеството на българските артисти и артист от Народния театър Вл. Тенев, тогава ученик от ючбунарската прогимназия.
Нека моят добър приятел Владимир Тенев ми позволи да му напомня един епизод от неговото юношество. Бях натоварен да организирам една литературно-музикална вечеринка в полза на бедните ученици от втората ючбунарска гимназия. Това беше през 1899 година. Вечеринката се даде в театър „Свобода“ на ул. Ломска. В програмата имаше една-две декламации, хорово пеене, едно соло на цигулка, соло на окарина (тогава на мода) от г. Кънев, а на края поставихме Налбуровата комедия „Недоразумение“. Аз режисирах. Липсваше ми за комедията актьор, който да изпълнява любовната рол. В лицето на красивия младеж от трети клас на прогимназията Вл. Тенев аз намерих един истински герой любовник. Поканих го, но той отначало отказваше. Едва след като аз настоях, той прие. Владо и днес остана много скромен, ще кажа дори свенлив в живота. Като юноша той беше още по-свенлив, свенлив до прекаленост. Започнахме репетициите. Тенев на сцената се чувствуваше неловко. Когато дойдеше моментът, в който той трябваше да целуне Еленка и файтонджията да ги изненада, Владо едва пристъпи към актрисата и не се решаваше да и даде целувката си. Трябваше да се кача на сцената и да го накарам насила да целуне партньорката си. След целувката неговото лице ставаше пурпурно червено, като че ли е извършил някакво престъпление. Това се повтаряше при всяка репетиция. На самото представление Владо Тенев беше се малко освободил, но при целувката той пак се поспря и, след кратко колебание, целуна Еленка, но отново почервеня. В яда си не се стърпях и му казах: