— Владо! От теб всичко може да стане, но актьор не може да стане.
Аз бях много лош пророк. Една вечер на чай у Коста Стоянов узнах, че Владо Тенев следвал драматическото изкуство в Русия, че се е върнал и че ще постъпи в Народния театър. Действително Тенев се прояви като един от нашите най-добри артисти, и като председател на дружеството на българските артисти ред години той се показа като добър организатор и голям защитник на професионалните интереси на своите колеги. Вл. Тенев стана и директор на театъра. Със своята коректност и справедливост той спечели сърцата на всички вътре в театъра и вън от него. Бих искал да запитам днешния артист Владимир Тенев доколко вечеринката в театър „Свобода“ и участието му в комедията „Недоразумение“ са въздействували, когато той е решавал да прегърне актьорската кариера.
Едновременно с Вл. Тенев като ученик още се подвизаваше по сцените Георги Донев. Веднаж, когато аз заминавах за чужбина да следвам, ние се срещахме с него в Градската градина. Донев се разплака като дете, че нямал средства да отиде да следва драматическо изкуство. Той не можа да влезе в Народния театър, все пак прояви голям организаторски талант във формирането на провинциални трупи и то в най-трудните времена. За Донев можем да кажем, че той беше актьорът-скитник, защото многократно обикаляше със своите трупи всичките паланки на България, като даваше известно предпочитание на Гюмюрджина. Този град го задържаше най-дълго. Георги Донев допринесе доста за нашия провинциален театър и затова преди 6–7 години той получи златния пръстен на изкуството по случай чествуването на своя юбилей.
Интересното е, че тази скинастения беше заразила и махалите. Нямаше махала, в която младежите да нямаха свой театър. Такива имаше в Баш Чешма, в Черната джамия при Държавната печатница, в Драз махала и на много други места.
В дома на братя Кършовски, срещу сегашния Медицински факултет имаше театър. Там съм гледал „За короната“ от Франсоа Копе, Бурграфите и пр.
В дома на Илия Сакаров, на ул. Парчевич в старата къща, в която живееше и маститият държавник Драган Цанков, имаше махленски театър в зимника. Ще ви изненадам ли, ако спомена имената на някои от тогавашните актьори в тоя махленски театър? Това са имена, които не за пръв път чувате: Ал. Гиргинов — тогава той не беше нито доктор, нито бивш министър, нито лидер на опозицията. В него театър играеше Никола Ил. Сакаров, който отсетне реши да стане доктор, финансист, депутат комунист и добър публицист. Двамата играеха първите роли. Сегашният доктор по медицина Малеев играеше женските роли поради женствения си глас. Как добре той изпълняваше героинята „Руска“ от Ив. Вазов!
Махленски театри имаше и в другите махали, гдето се играеха пиесите: Геновева, Руска, Хр. Ботев, Васил Левски, Кулата Нел, Двете сирачета и пр.
Не зная какво мисли старият наш голям артист Иван Попов, но аз съм убеден, че бързият възход на нашия театър и особено формирането на една взискателна театрална публика се дължи между другото и на тая „скинастения“, на тая особена психоза на софиянци през последната декада на миналия век. А че ние имахме още тогава една почти формирана публика, която търсеше в театъра художество, а не леко развлечение, ни убеждава тогавашния репертоар, в който преобладаваха творбите на класиците Молиер, Шекспир, Хауптман, Зудерман, Ибсен, Горки, Толстой, Островски и пр. Посредствена пиеса не можеше да се задържи на сцената, тя биваше бойкотирана от самата публика и никаква сила не можеше да й я наложи.
Казах вече, че не пиша история, още по-малко история за нашия театър. Моите бележки са отделни впечатления, набелязани само затова, защото не съм ги чел или чул от друг. Други — по-компетентни от мен — ще преценят.
„Славянска беседа“, обаче, беше главният храм на изкуството, който даваше тона.
В неудобната стара сграда на дружеството „Славянска беседа“ трупата „Сълза и Смях“ — шепа герои артисти — щурмуваха всички несгоди, всички предразсъдъци и самата мизерия, за да извоюват едно достойно място за българския театър. Тогава тези герои бяха Радул и Мария Канели, Налбуров, Иван и Мария Попови, Васил Кирков, старият без зъби К. Сапунов, Антон и Анна Попови, Димитър Антонов, Шенка Попова, Екатерина Златарева, Мария Щерева Хлебарова, Б. Пожаров и чиновникът от „Земеделческите каси“ Шаякчиев.
Салонът, малък, имаше в два реда наредени по осем реда червени канапета, а останалото бяха столове. Една малка галерия събираше по двесте души, седнали и правостоящи.
Сцената беше истински яхър, с две малки стаички долу, в които се гримираха по-видните артисти и артистки, и една по-голяма над сцената, в която се обличаха второстепенните артисти. Една грамадна печка затопляше с адска горещина сцената, но щом се отвореше вратата към двора, за да се изнесат декорите и сменят с други, които чакаха вън на студа, студеният зимен вятър нахлуваше на сцената и смразяваше потните от играта актьори. Има ли артист, който да не е спечелил малко ревматизъм от тая сцена? А какво да каже старият суфльор Христо Ковачев, който целия си живот прекара в своята суфльорница — хладилник? Благодарение на здравата си натура те издържаха. Все пак нека отбележим, че Налбуров, Мария Канели, Димитър Антонов, този цар на интригата, Н. Ф. Щърбанов умряха от туберкулоза. Случайно ли е това?