Подвижен кебапчия. Скарата отиваше сама при клиента и му поднасяше вкусни и сочни кебапчета
Друга известна бирария беше тая на Щърбаков, срещу днешния „Модерен театър“. В нея свиреше оркестърът на бай Никифор, облечен в шопски костюми, и поради това бирарията се наричаше „При шопите“.
И днес срещам един от оркестрантите на бай Никифор, остарелия вече цигулар бай Доротей. Доротей свири с лявата ръка, и то предимно стари възрожденски песни, като същевременно ги пее. Той пее дрезгаво, но с чувство, и при някои пасажи се повдига от стола си в знак на почит към текста на песента. Сега на старини той свири по кръчмите. Най-често го срещам в „Хладна почивка“ и „Дивите петли“.
На ъгъла на Московска и бул. Дондуков, там гдето доскоро беше кафене „Ница“, чехът Хръдличка беше открил бирария под своето име. Беше довел от Прага чешки дамски оркестър. Това смути семейното щастие на госпожите офицерши, които имаха основание да мислят, че техните мъже са прекалено галантни с дамите от оркестъра. Една депутация от съпруги на офицери се яви при тогавашния военен министър Михаил Савов и протестира против ангажирването на тоя дамски оркестър, който задържал мъжете им до късно през нощта. Каква е била интервенцията на тогавашния военен м-р полковник Савов, не зная, но Хръдличка смени оркестъра си, като привлече за оркестранти само мъже. Такова беше времето.
На ул. Алабинска беше прочутата гостилница „Балкан“ на бай Христо. Там се хранеха много видни наши хора, между които бяха: Андрей Ляпчев, Д-р Владов, статистикът Кирил Попов, Яворов, П. Тодоров и други. Келнерът Цеко знаеше вкуса на всички клиенти. Имаше един клиент, грък, който поръчвайки: „Цеко, дай една цорба“! — предизвикваше шумен смях.
По-горе, на площад „Александър“ до самата аптека Странски беше бирарията „Златен елен“, гдето се точеше хубаво отлежало Прошеково или дрехерово пиво и се ядеха виенски панирани шницели по 75 ст. или свинско каре със зеле за един лев. Скъпо!
Не искам да отмина площад Александър, без да спомена за малкото ресторантче „Колумбус“, гдето порция готвено струваше петнадесет и двадесет стотинки, а чорба — десет стотинки.
След закриването на пловдивското изложение виенският ресторатор Мориц Рат демонтира своя павилион от изложението и го пренесе и построи там, гдето започва днес улица „Знеполе“, до самата сегашна Народна банка. Това беше бирарията „Червен Рак“. В нея идваше софийският хай-лайф. Там свиреше гвардейският оркестър, отначало под диригентството на Хохола, а по-късно на Мацак. Кухнята беше изрядна и се сервираше по западноевропейски маниер. Точеше се Прошеково и мюнхенско пиво, а в началото на пролетта се точеше мартенско пиво. В избите имаше всички френски и мозелски вина, както и истински шампански вина.
В Червен Рак ежевечерно имаше големи компании от известни консуматори. Там всяка вечер бяха: полковникът артилерист Раковски, професор Бахметиев, който изпразваше четиридесетата си чаша бира, без да му мръдне окото, най-високият български артилерист Алекси Руев, голям ловджия и гастроном, инженер Шмид, Ив. Стоянович, големият гастроном Вичев, Григор Найденов, и др.
За Мориц Рат нямаше нищо невъзможно. Помня, веднъж му отнесохме един необикновено голям шаран. Тежеше осем кила. Другарите искаха да бъде приготвен по еврейски, т.е. печен на фурна с орехи и лук. Мориц приготви шарана, без да го реже. Всички се изненадахме вечерта, когато двама келнери донесоха една чиния дълга метър и двадесет (мерихме я със сантиметър). В нея шаранът беше легнал цял непокътнат. Мориц беше запазил няколко такива чинии от сервизите, които бидоха доставени от държавата по случай на Шипченските тържества. Същата тази чиния видях как поднасяха друга вечер на друга компания. Носеха я пак двама келнери, а в чинията имаше един омлет с горящ пунш. Като я носеха, пламъците от горящия ром се изкачваха чак над главите на келнерите. Не питах колко яйца са били нужни, за да се направи тоя омлет — предполагам, че не са били по-малко от сто. Мориц много държеше за формата при поднасянето и не се спираше пред никаква жертва, за да бъде оригинален.
И у Мориц вересията беше нещо неизбежно. Големите клиенти дължаха големи суми, по-малките по-малки — тази беше единствената разлика, но вересията си беше вересия. Аз зная, че един мой близък, който ходеше на лов с някои дипломати и им даваше вечери, дължеше на Мориц около тридесет и пет хиляди лева, огромна сума за тогава. Други чиновници или млади офицерчета дължеха малки суми и ги плащаха при получаване на заплатата си.