Има, обаче, едно име, което е прочуто — то е на баба Цора и нейната дъщеря Хермина, които дълги години държаха кафе-шантана „Нови Неапол“ на ул. Сердика, а по-късно вариетето „Аполо“ на площад Бански.
Баба Цора стана известна по време на процеса Анна Симон — Новелич. Тогава баба Цора е била в Пловдив, гдето дъщеря й пеела в заведението на Лора. Тя е била в течение на любовните връзки между Анна Симон и адютанта на княгиня Мария Луиза ротмистър Дечко Бойчев. Тя първа се усъмнила след изчезването на Анна Симон и съобщава на австрийския консул своите подозрения, че Анна е убита от градоначалника Новелич и Дечко Бойчев. По време на процеса тя е най-главната свидетелка и нейните показания покачват Новелич и неговия наивен ученик Бойчев на въжето. Този процес прави баба Цора известна в цяла България. Той даде също възможност на д-р Никола Генадиев, граждански ищец, със своята магистрална реч да се прояви като голям оратор. Произнесената обвинителна реч е първата му стъпка по пътя му към София и към министерското кресло.
През време на първата световна война бях в Букурещ. В едно тамошно вариете срещнах баба Цора с дъщеря й и осиновената от нея черноока драгалевчанка Ирина — станала вече добра вариететна певачка. Баба Цора и дъщеря й бяха напуснали България и сега бяха, така да се каже, импресарио на своята осиновена дъщеря, която ги хранеше. Стари познати, няма що, радостно се изненадахме при тая среща. Хермина отиде по-далеч — тя ми даде адреса си и ме покани да я посетя на кафе, за да й разкажа нещо за нейните близки от София. Малко поради старото познанство, а повечко от любопитство отидох. Поканиха ме в трапезарията си. О, чудо! На една стена аз видях цялата наша политическа и военна слава. Върху един стар ковйор бяха прикрепени с топлийки портретите на голяма част от нашите най-видни политически мъже, даже и портретът на един от първите наши министри-председатели. Тук имаше портрети на генерали, командири на дивизии, на армии, дори и на един висш военен магистрат. Портретите носеха подписи, а някои — посвещения. Баста! Няма да продължавам, за да не изпадна в изкушение.
Вън от кафе-шантаните имаше и така наречените тунели. Те се посещаваха от по-непретенциозни клиенти, но там ставаха големи гуляи, които много често свършваха с вадене на ками и със счупени глави. В един от тези тунели свиреше оркестърът на Вулето, сръбски циганин, добър цигулар, който жънеше в София голям успех. По-важните „тунели“ бяха зимникът на хотел „Кобург“, на ъгъла на Пиротска и Витошка срещу Баня-баши, и под хотел „Македония“.
Как изхарчих една „овчарка“
Банкнотите бяха рядкост. За разменни монети си служехме с петачето (2 1/2 стотинки), рупчето (5 стотинки), гологана (10 стотинки), гроша (20 стотинки), сто пари (половин лев). После следваха левчета, двулевки и петолевки. Наполеонът беше златна тежка монета. За улеснение на населението Народната Банка издаде банкноти от двадесет лева. Те бяха жълти и на тях пишеше: „Б. Н. Банка плаща предявителю 20 лева злато.“ Тези банкноти имаха равностойност на днешния златен Наполеон. Понеже мнозина търговци не искаха да носят в джеба си тежкото злато, даваха по десет стотинки разлика на сарафите, за да заменят наполеоните с жълти банкноти, които се носеха по-удобно в портфейла. Може за някои това да се види невероятно, все пак то си остава факт. Веднъж баща ми донесе в къщи една банкнота от петстотин лева и ни я показа. За пръв път виждах такава скъпа банкнота и дълго-дълго я гледах и барах. (С нея банкнота днес не бих могъл да купя килограм мас.) Тя беше синя и отпечатана на отвес, а не хоризонтално. Друга подобна банкнота вече не видях. Ние продължавахме да си харчим нашите сребърни левчета, двулевки и петолевки, които назовавахме „конски петали“ — срещу тях получавахме много, много стоки. С една двулевка едно средно семейство можеше да се изхрани един ден. За едно жилище от две до три стаи се плащаше четиридесет лева наем на месец. Млекарят ви носеше в къщи кило мляко за двадесет стотинки и с тебешир отбелязваше на пътната врата чертичка, защото уравняването на сметката ставаше в края на месеца. Хлебарят носеше за грош хляба в къщи и режеше на рабоша четалчето, което ще се плати на първо число. Касапинът също ви даваше месото по шестдесет стотинки килото и го пишеше също.
Едно семейство живееше щастливо с бюджет от сто и петдесет лева месечно.
Но, ето че един ден Народната банка пусна нова емисия от жълтите банкноти, на които думата злато беше зачеркната с три черти и до нея напечатано със славянски букви „сребро“. Това внесе малко смущение. За пръв път софиянци се поуплашиха. За ония, които добре разбираха нещата, това ясно означаваше, че българският лев тръгва по опасен път. Но „коренякът“ бързо се успокои. Той видя, че Народната банка и срещу тази нова банкнота продължава да му дава четири петолевки, и престана да прави разлика между златна и сребърна банкнота. Не след дълго Народната банка издаде банкноти от по десет и от пет лева сребро, а сребърните петолевки почнаха да редеят. Но, понеже цените на пазара не се измениха, столичани свикнаха бързо и с тези нови банкноти. Все пак сребро, никел и бакър не липсваха, а търговията ставаше най-вече с тези монети.