Така простичко се пътуваше в чужбина тогава. Колко дни, колко документи, колко гербови марки, фотографии в не зная колко екземпляра, колко визи и такси са ви нужни днес, за да можете да отскочите в чужбина по работа или за разходка?…
Вестници и вестникари
Преди 1900 година ежедневен печат нямаше. Имаше само партийни органи, които излизаха по два или три пъти в седмицата. В-к „Свобода“, орган на стамболовистите, се печаташе на една плоска машина, която се въртеше от един циганин. Редакцията и администрацията му беше срещу Народното събрание, гдето сега е клиниката на д-р Димитраков. В-к „Народни права“, орган на радославистите — в печатницата на Либералния клуб; излизаха още: „Свободно слово“ след отцепването на Т. С. Тончев: социалистическият в. „Народ“; в. „Мир“ на народната партия и „Знаме“ на демократите. Това бяха чисто партийни органи, които не можеха да задоволят жадната за информация софийска публика. При тях ще прибавим излизащия на френски език „La Bulgarie“, редактиран от О. Искендер.
И ето че предприемчивият свищовец Петър А. Петров започва издаването на чисто локалния в. „Отзив“, който бива последван не след дълго от в. „Поща“ на Стоян Шангов и малко по-късно от в. „Дневник“, основан от Георги Николов и учителя Брадианов, а после редактиран само от Г. Николов. Имаме още двуезиковия „Български търговски вестник“ на Бернард Кон (или, както го наричахме, конския вестник). Този вестник беше авангардът на немското проникване в България. Продажната им цена бе 10 и 15 стотинки. Трябваше да се яви инициативата на Т. С. Тодоров с неговия двустраничен в. „Новини“, който бе пуснат за 5 стотинки, за да застави „Дневник“, „Поща“ и „Отзив“ да смъкнат цените си на 5 стотинки. Понеже на маншетата на вестник „Новини“ имаше две големи петорки, означаващи цената на вестника, и поради малкото му съдържание, столичани на смях погрешно четяха: „5 новини — 5 стотинки.“
Ст. С. Шангов, основател на нашата всекидневна преса
Тиражът на всички вестници беше незначителен. Ръчна продажба имаше само в столицата, а в провинцията изпращането ставаше чрез абонамент и вестникът стигаше до провинциалния четец с голямо закъснение. При това положение е естествено, че вестниците се издържаха много трудно. Крайно слаби постъпления от ръчна продажба и от абонаменти, почти никакви приходи от реклама. Тогава реклами даваха само три-четири фирми: Кръстю Пеев, Д. Христов, М. Найман и С. Ж. Дацов за неговите холандски луковици. Цената на квадратния сантиметър беше 10 стотинки. Обявленията от съдебните пристави бяха по-интересни, защото се плащаха по 25 стотинки. Колкото и да бяха евтини хартията, тиражът и сътрудниците, все пак вестникарското съсловие не беше доходно предприятие.
През 1904 г. Георги Николов ме назначи като рапортьор в своя вестник „Дневник“. Редакционният персонал на Дневник беше доста ограничен. Уводните статии се пишеха от самия Г. Николов, Йосиф Хербст, П. Н. Даскалов. Нередовно сътрудничеха Н. Г. Данчов, Любен Данаилов, Ради Радев, Георги Пеев, Ружа Барбар, Флора Атанасова и др. Рапортажът се извършваше от Сава Илчев и от мен — по-късно дойдоха Ив. Костов и Ал. Кипров. От нас се искаше ежедневно най-малко една колона нов материал, при условие че имаме вече върху мрамора друга колона набран неактюален баласт материал. Николов често слизаше в печатницата и с канап мереше набрания от всеки един от нас материал и когато констатираше, че нашата продукция не отговаря на неговите искания, той ни правеше такъв укор:
— Получаваш 140 лева на месеца, това са пари и за тях искам работа. Искам една колона материал всеки ден. Разбираш ли?
По него време събития нямаше. Ние пълнехме хрониката със съобщения за уволнения и назначения на околийски началници, пристави, старши стражари. Петимни бяхме да узнаем някой скандал, станал в питейно заведение или някоя малко по-сложна кражба, която предавахме с известна доза мистерия, за да я направим по-интересна за читателите. Когато една учителка в Юч-Бунар се самоотрови поради това, че нейният годеник й върнал годежа, ние бързо създадохме цял любовен роман, в който представихме годеника като един авантюрист — нещо като Казанова, а учителката — негова невинна жертва. Три дена под ред пълнехме колоните на вестниците с подробности по техните сношения, описвахме техните срещи и сантиментални разходки из Курубаглар, любовните клетви на прелъстителя и всеотдайната любов на учителката, нейното разочарование, мъките, които тя преживява, и най-сетне трагичното й решение да тури край на живота си. Разбира се, всичко това беше плод на нашата фантазия, описания с най-малки подробности, като че ли ние сме били свидетели на всички тия техни срещи. Важното е, че главният редактор беше доволен и вестникът беше по-интересен и търсен.