Случва се безшумно. Не го забелязвам, но Финик ме дръпва да спра:
— Катнис!
Обръщам се светкавично, готова да пусна стрела, но какво може да се направи? Две от стрелите на Гейл вече лежат безполезни до широкия лъч златна светлина, който сияе от пода до тавана. Вътре Месала е неподвижен като статуя, надигнал се на пръстите на единия си крак, с наклонена назад глава, хванат в лъча. Не мога да разбера дали крещи, макар че устата му е широко отворена. Гледаме, напълно безпомощни, как плътта се стопява от тялото му като восък от свещ.
— Не можете да му помогнете! Не можете! — Пийта започва да блъска хората напред. — Не можете! — Удивително, той е единственият, който все още е в достатъчно добро състояние, за да ни накара да се раздвижим. Не знам защо се владее, когато би трябвало да е обезумял и да се готви да ми пръсне мозъка, но това може да се случи всеки миг. Когато ръката му натиска рамото ми, се извръщам от ужасяващото нещо, което някога беше Месала. Заставям краката си да тръгнат напред — бързо, толкова бързо, че едва успявам да спра с буксуване преди следващата пресечка.
Чуваме изстрели, куршумите попадат в мазилката и тя се посипва като дъжд. Оглеждам се първо на една, после на друга страна, търсейки „клопката“, обръщам се назад и виждам взвода миротворци, които се задават с тежки стъпки надолу по Трансферната зона към нас. Тъй като Месомелачката ни препречва пътя, не можем да направим друго, освен да отвърнем на огъня. По численост ни превъзхождат двойно, но все още имаме шестима първоначални членове на Звездния взвод, които не се опитват да тичат и да стрелят едновременно.
Като риби в аквариум, мисля си аз, когато по белите им униформи разцъфват червени петна. Три четвърти от тях са повалени и мъртви, но от тунела започват да прииждат още — там, откъдето избягах от миризмата…
Това не са миротворци.
Те са бели, с по четири крайника, с горе-долу човешки ръст, но тук приликите свършват. Голи, с дълги опашки като на влечуги, извити гърбове и издадени напред глави. Спускат се върху миротворците — и живите, и мъртвите — стисват вратовете им в челюстите си и откъсват главите заедно с каските. Очевидно да произхождаш от Капитола е също толкова безполезно тук, колкото беше и в Тринайсети. Само след няколко секунди миротворците са обезглавени. Мутовете се отпускат по корем и започват да пълзят бързо към нас.
— Насам! — изкрещявам, като прегръщам стената и правя остър завой надясно, за да избегна „клопката“. Когато всички са до мен, стрелям и Месомелачката се задейства. От земята изникват огромни механични зъби, които сдъвкват настилката и я превръщат в прах. За мутовете би трябвало да е невъзможно да ни последват, но не съм сигурна. Мутовете с вид на вълци и маймуни, с които съм се сблъсквала, можеха да скачат невероятно надалече.
Съскането изгаря ушите ми, а от вонята на розите ми се вие свят.
Сграбчвам Полукс за ръката:
— Отказваме се от мисията. Как най-бързо можем да излезем горе?
Няма време да гледаме холото. Следваме Полукс на десетина метра през Трансферната зона и минаваме през една врата. Давам си сметка, че подът сега не е с плочки, а от бетон, че пълзя през воняща тръба и излизам на тесен трийсет сантиметров корниз. Намираме се в главния канал. На около метър под нас бълбука отровен бульон от човешки отпадъци, боклук и отровни химикали. Части от повърхността горят, от други се издигат зловещи облаци от изпарения. Един поглед ти подсказва, че паднеш ли вътре, няма измъкване. Придвижваме се по хлъзгавия корниз толкова бързо, колкото смеем, успяваме да се доберем до тесен мост и го прекосяваме. В нишата на другия край на моста Полукс потупва с ръка една стълба и сочи нагоре към шахтата. Това е. Нашият изход.
Един бърз поглед към нашата група ми подсказва, че нещо не е наред.
— Чакайте! Къде са Джаксън и Лийг 1?
— Останаха при Мелачката, за да задържат мутовете — казва Хоумс.
— Какво? — Хвърлям се обратно към моста, защото не искам да оставя никого на онези чудовища, когато той ме дръпва обратно.
— Не позволявай животът им да отиде напразно, Катнис. Твърде късно е за тях. Погледни! — Хоумс кимва към тръбата, където мутовете тръгват по корниза.
— Отдръпнете се! — изкрещява Гейл. Със стрелите с експлозивни върхове той изтръгва далечния край на моста от основата му. Останалото потъва в мехурчетата, точно когато мутовете стигат до него.
За първи път успявам да ги огледам добре. Смесица от човек и гущер, и кой знае още какво. Бяла, опъната кожа като на влечуги, покрита с петна от кръв, ръце и крака с остри нокти, муцуни с непропорционални черти. Сега те съскат и крещят името ми, докато телата им се гърчат яростно. Нападат с опашки и нокти, като късат огромни парчета от телата на другите или от своите собствени, с широко разтворени, разпенени уста, обезумели от нуждата да ме унищожат. Миризмата ми сигурно е толкова предизвикателна за тях, колкото и тяхната — за мен. Дори още повече, защото мутовете започват да се хвърлят в отровния зловонен канал.