По протежение на нашия бряг всички откриват огън. Избирам стрелите си безразборно, като запращам обикновени, огнени, експлозивни стрели в телата на мутовете. Те са смъртни, но не съвсем. Никое създадено от природата същество не би могло да продължи да напада с две дузини куршуми в тялото. Да, в крайна сметка можем да ги убием, само че те са толкова много — и се изсипват от тръбата, в безкрайна редица, като без колебание се хвърлят дори във водата.
Но не числеността им е това, от което ръцете ми така силно се разтреперват.
Няма добри мутове. Всички са предназначени да ви навредят. Едни ви отнемат живота, като маймуните. Други — разума, като хрътосите. Но най-страшното и най-отвратителното е винаги някаква извратена, въздействаща на психиката особеност, целяща да хвърли в ужас жертвата. Видът на мутовете-вълци с очите на мъртвите трибути. Гласовете на сойките-бъбрици, повтарящи измъчените писъци на Прим. Мирисът от розите на Сноу, смесен с кръвта на жертвите, който се усеща дори над зловонния канал. От него сърцето ми бие бясно, кожата ми се вледенява, не мога да си поема дъх. Сякаш Сноу диша право в лицето ми и ми казва, че е време да умра.
Другите ми крещят, но аз не мога да реагирам. Нечии силни ръце ме повдигат, докато отнасям с експлозивна стрела главата на един мут, който току-що е одраскал с нокти глезена ми. Някой ме вдига на стълбата. Притиска ръцете ми към стъпалата. Заповядва ми да се качвам. Ръцете и краката ми са вдървени, сякаш съм кукла на конци, но се подчинявам. Раздвижвам се и бавно се съвземам. Забелязвам някой над мен. Полукс. Пийта и Кресида са отдолу. Стигаме до площадка. Прехвърляме се на друга стълба. Стъпалата са влажни и плесенясали. На следващата площадка главата ми вече се е прояснила и реалността на случилото се ме връхлита. Започвам трескаво да издърпвам хората от стълбата. Пийта. Кресида. Това е.
Какво направих? Къде изоставих другите? С мъка слизам отново надолу по стълбата и усещам, че сритвам някой с ботуша си.
— Качвай се! — нарежда ми рязко Гейл. Отново съм горе, завличам го навътре, надзъртам в мрака за други. — Не. — Гейл обръща лицето ми към своето и поклаща глава. Униформата му е на парцали. Отстрани на врата му зее рана.
От долу се чува човешки вик.
— Някой е още жив — казвам умолително.
— Не, Катнис. Те няма да дойдат — казва Гейл. — Само мутовете.
Неспособна да приема чутото, насочвам светлината от пушката на Кресида надолу по шахтата. Далече долу едва различавам Финик, борещ се да удържи фронта, докато три мута се нахвърлят върху него. Когато единият дръпва рязко главата му назад, за да нанесе смъртоносното ухапване, се случва нещо странно. Сякаш аз съм Финик и наблюдавам как пред очите ми светкавично просветват сцени от живота ми. Мачта на лодка, сребърен парашут, Магс, която се смее, розово небе, тризъбецът на Бийти, Ани в сватбената си рокля, вълни, разбиващи се върху скалите. После всичко свършва.
Смъквам холото от колана си и задавено изричам три пъти „танатоска“. Хвърлям го. Прилепвам се към стената заедно с другите, докато експлозията разлюлява площадката и късчета плът от телата на мутове и хора политат нагоре и ни засипват като дъжд.
Полукс премества капака върху шахтата и го затваря. Полукс, Гейл, Кресида, Пийта и аз. Останали сме само ние. Човешките чувства ще дойдат по-късно. Сега осъзнавам само животинската нужда да опазя останалите от групата ни живи.
— Не можем да спрем тук.
Някой подава бинт. Превързваме врата на Гейл. Изправяме го на крака. Само една фигура остава свита до стената.
— Пийта — казвам аз. Никаква реакция. Припаднал ли е? Прикляквам пред него и свалям окованите му в белезници ръце от лицето. — Пийта?
Очите му са като черни езера, с толкова разширени зеници, че сините ириси са почти изчезнали. Мускулите на китките му са твърди като метал.
— Остави ме — прошепва той. — Не мога да продължа.
— Да. Можеш! — казвам му.
Пийта поклаща глава:
— Губя разсъдък. Ще полудея. Като тях.
Като мутовете. Като бясно животно, решено да ми изтръгне гръкляна. И тук, най-после тук, на това място, при тези обстоятелства, наистина ще трябва да го убия. И Сноу ще спечели. Изпълва ме гореща, горчива омраза. Днес Сноу вече спечели твърде много.