Рисковано е, може би е истинско самоубийство, но правя единственото нещо, за което мога да се сетя. Навеждам се и целувам Пийта право в устата. Цялото му тяло започва да се разтърсва от тръпки, но продължавам да притискам устни към неговите, докато се налага да си поема дъх. Плъзгам ръце нагоре и стискам китките му.
— Не му позволявай да те отнеме от мен.
Пийта се задъхва тежко, докато се бори с кошмарите, бушуващи в ума му.
— Не. Не искам да…
Стисвам ръцете му силно, до болка.
— Остани с мен.
Зениците му се свиват, после бързо се разширяват и се връщат към нещо, наподобяващо нормално състояние.
— Винаги — прошепва той.
Помагам му да се изправи и се обръщам към Полукс:
— Колко има до улицата?
Той посочва, че е точно над нас. Изкачвам се по последната стълба и отварям капака към нечие сервизно помещение. Излизам и в същия момент една жена отваря рязко вратата. Носи яркозелена копринена роба с избродирани по нея екзотични птици. Червената й коса е бухнала като облак и украсена с позлатени пеперуди. По червилото й личат мазни петна от недоядената наденичка, която държи. От изражението на лицето й разбирам, че ме разпознава. Отваря уста да извика за помощ.
Без колебание я прострелвам в сърцето.
23
Остава загадка кого викаше жената, защото след като претърсваме апартамента, откриваме, че е била сама. Може би викът й е бил предназначен за някой съсед наблизо или е бил просто израз на страх. Във всеки случай, няма кой друг да я чуе.
За известно време този апартамент би бил доста шикозно скривалище, но това е лукс, който не можем да си позволим.
— С колко време според вас разполагаме, преди да решат, че някои от нас може и да са оцелели? — питам аз.
— Мисля, че може да пристигнат всеки момент — отговаря Гейл. — Знаеха, че се отправяме към улиците. Вероятно експлозията ще отклони вниманието им за няколко минути, после ще започнат да търсят откъде сме се измъкнали.
Отивам до прозореца, откъдето се вижда улицата, и когато надзъртам през щорите, виждам пред себе си не миротворци, а тълпа дебело навлечени хора, тръгнали по личните си работи. След подземното пътуване евакуираните райони са останали далече зад нас и сега се намираме в оживен район от Капитола. Тази тълпа ни предоставя единствения шанс за бягство. Нямам холо, но имам Кресида. Тя се присъединява към мен на прозореца, потвърждава, че знае къде се намираме и ми съобщава добрата новина, че сме само на няколко пресечки от резиденцията на президента.
Само с един поглед към спътниците си разбирам, че сега не е моментът за изненадваща атака срещу Сноу. Гейл все още губи кръв от раната на врата си, която дори не сме почистили. Пийта седи на един кадифен диван, захапал със зъби възглавницата: или се бори с напиращото безумие, или се опитва да сдържи писъка си. Полукс плаче, облегнат на полицата над изящна камина. Кресида стои решително до мен, но е толкова бледа, че устните й са безкръвни. Аз продължавам да функционирам, тласкана само от омразата. Когато енергията за това чувство пресъхне, ще бъда безполезна.
— Да прегледаме гардеробите.
В първата спалня намираме стотици тоалети и палта на жената, обувки, перуки във всички цветове на дъгата, достатъчно грим да се боядиса цяла къща. В другата спалня има подобен богат избор от мъжки дрехи. Може би са на съпруга й. Може би — на някой любовник, който е имал късмета да е извън жилището тази сутрин.
Викам другите, за да се облечем. При вида на окървавените китки на Пийта почвам да ровя в джоба си за ключа от белезниците, но той рязко се дръпва от мен.
— Не — казва. — Недей. Те ми помагат да не се побъркам.
— Ръцете може да ти потрябват — казва Гейл.
— Когато усетя, че разсъдъкът ме оставя, натискам белезниците и болката ми помага да се съсредоточа — казва Пийта. Оставям ги.
За щастие навън е студено, така че можем да прикрием по-голямата част от униформите и оръжията си под широките палта и мантии. Окачваме ботушите на вратовете си и ги скриваме — вместо тях носим глупави обувки. Истинският проблем, разбира се, са лицата ни. Кресида и Полукс рискуват да бъдат разпознати от някой приятел, Гейл може би е познат от проповете и новините, а всеки гражданин на Панем е виждал двама ни с Пийта. Взаимно си помагаме да нанесем върху лицата си дебели пластове грим, нахлузваме перуки и слънчеви очила. Кресида увива шалове около устата и носа на Пийта и около моите.
Чувствам как времето ни изтича, но спирам само за няколко мига да натъпча джобовете си с храна и материали за първа помощ. „Не се делете“, казвам на входната врата. После излизаме право на улицата. Започва да превалява сняг. Край нас забързано преминават развълнувани хора, които говорят за бунтовници, за глад и за мен с причудливия си акцент, типичен за Капитола. Пресичаме улицата и минаваме покрай още няколко жилищни сгради. Завиваме зад ъгъла и в този момент трийсетина миротворци профучават покрай нас. Отдръпваме се от пътя им, както правят истинските граждани, изчакваме, докато тълпата се върне към нормалния си ход и продължаваме да се движим.