— Сноу ли ти забрани да бъдеш част от екипа на Игрите? — питам аз. Тя ме гледа, без да каже нищо. Сигурно някъде долу тигровата й опашка потрепва от недоволство. — Защото възнамерявам да го убия. — Устата й се разтяга в нещо, което мога да приема за усмивка. Успокоена, че не е напълно луда, тръгвам надолу по стълбата.
На около половината път се удрям с лице във висяща верига, дръпвам я и премигваща флуоресцентна лампа осветява скривалището. Малко сутеренно помещение без врати или прозорци. Плитко и широко. Вероятно само преходен коридор между две истински мазета. Място, чието съществуване би могло да остане незабелязано, освен ако нямаш изключително набито око. Студено и влажно е, с купища животински кожи, които вероятно не са виждали дневна светлина от години. Освен ако Тайгрис не ни издаде, едва ли някой ще ни намери тук. Докато стигна до бетонния под, другите вече слизат след мен. Капакът се плъзва обратно на мястото си. Чувам как Тайгрис намества рафта за бельо върху скърцащи колелца и се връща с тихи стъпки обратно на столчето си. Магазинът й ни е погълнал.
И то тъкмо навреме, защото Гейл всеки момент ще припадне. Правим легло от кожи, смъкваме от него многобройните му оръжия и му помагаме да легне по гръб. В дъното на мазето, на около трийсет сантиметра от пода има кран с канал. Завъртам крана и след много пръскане и много ръжда потича бистра вода. Промиваме раната на шията на Гейл и осъзнавам, че бинтовете няма да са достатъчни. Ще му трябват няколко шева. В комплекта за първа помощ има игла и стерилен конец, но това, което ни липсва, е човек с медицински умения. Минава ми през ума да привлека на помощ Тайгрис. Като стилистка, тя сигурно умее да си служи добре с игла. Но така няма да остане никой, който да наглежда магазина, а и тя вече направи достатъчно. Приемам, че вероятно аз съм най-добре подготвена за задачата, стисвам зъби и правя няколко неравни шева. Не е красиво, но върши работа. Намазвам отгоре лекарство и превързвам раната. Давам му няколко обезболяващи.
— Сега можеш да си починеш. Тук е безопасно — казвам му. Той угасва като изгасена светлинка.
Кресида и Полукс правят нещо като гнезда от кожи за всеки от нас, а аз се заемам с китките на Пийта. Внимателно отмивам кръвта, слагам антисептик, а после ги превързвам с бинтове под белезниците.
— Трябва да ги държиш чисти, иначе инфекцията може да се разпространи и…
— Знам какво означава „отравяне на кръвта“, Катнис — казва Пийта. — Въпреки че майка ми не е лечителка.
Думите рязко ме връщат назад във времето, към друга рана, други превръзки.
— Каза ми същото в първите Игри на глада. Вярно или не?
— Вярно — казва той. — А ти рискува живота си, за да вземеш лекарството, което ме спаси?
— Вярно. — Свивам рамене. — Благодарение на теб доживях да го направя.
— Така ли? — Тази реплика го хвърля в смут. Някой лъскав спомен сигурно се бори за вниманието му, защото тялото му се напряга и прясно превързаните му китки изопват металните белезници. После цялата енергия се оттича от тялото му. — Толкова съм уморен, Катнис.
— Заспивай — казвам. Намествам белезниците и го приковавам към една от подпорите на стълбата. Едва ли му е удобно да лежи с ръце над главата. Но след няколко минути той също се унася в сън.
Кресида и Полукс са ни приготвили легла, подредили са храната и медицинските ни запаси и сега питат какво искам да правя по въпроса с поставянето на постове. Поглеждам бледото лице на Гейл и окованите ръце на Пийта. Полукс не е спал от дни, а Кресида и аз подремнахме само няколко часа. Ако през тази врата влезе отряд миротворци, ще бъдем хванати като мишки в капан. Оставени сме изцяло на милостта на немощна жена-тигър, изпълнена с нещо, за което мога само да се надявам, че е всепоглъщащо желание за смъртта на Сноу.
— Честно казано, едва ли има някакъв смисъл да поставяме постове. Нека просто да се опитаме да поспим — казвам аз. Те кимват сковано и всички се заравяме в кожите. Огънят в мен е изтлял, а с него — и силите ми. Предавам се на меката, лъхаща на плесен космата кожа и забвението.
Спомням си само един сън. Дълъг и изтощителен сън, в който се опитвам да стигна до Окръг 12. Домът, който търся, е непокътнат, хората — живи. Ефи Тринкет, открояваща се сред тълпата с ярко розовата перука и ушития по поръчка тоалет, пътува с мен. Непрекъснато се опитвам да я изоставя, но тя необяснимо се появява отново до мен и настоява, че като моя придружителка носи отговорност да си спазя разписанието. Само че разписанието непрекъснато се променя — всичко се проваля, защото ни липсва печат от някой служител, или закъсняваме, когато Ефи счупва едно от високите си токчета. Лагеруваме с дни на една пейка на някаква сива гара в Окръг 7, в очакване на някакъв влак, който така и не пристига. Когато се събуждам, кой знае защо се чувствам по-изтощена от това, отколкото от обичайните си нощни кошмари, изпълнени с кръв и ужас.