Кресида, единствената, която е будна, ми казва, че е привечер. Изяждам една консерва говежда яхния и пия много вода. После се облягам на стената на мазето и се връщам към събитията от последния ден. Припомням си смъртта на всеки поотделно. Броя ги на пръсти. Едно, две — Мичъл и Богс, загинали на пресечката. Три — Месала, разтопен от „клопката“. Четири, пет — Лийг 1 и Джаксън, пожертвали се при Месомелачката. Шест, седем, осем — Кастор, Хоумс и Финик, обезглавени от гущерите мутанти с дъх на рози. Осем мъртви за двайсет и четири часа. Знам, че се случи, и въпреки това не ми изглежда реално. Разбира се, Кастор спи под онази купчина кожи. Финик ще се зададе тичешком надолу по стъпалата след миг, Богс ще ми съобщи плана си за бягството ни.
Да повярвам, че са мъртви, означава да приема, че съм ги убила. Добре, може би не и Мичъл и Богс — те загинаха при изпълнение на истинска задача. Но останалите изгубиха живота си, защитавайки ме по време на мисия, която аз си измислих. Замисълът ми да убия Сноу сега ми се струва толкова глупав. Толкова глупав, докато седя и треперя тук в това мазе, пресмятам загубите ни, опипвам с пръсти ресните на сребърните, високи до коленете ботуши, които откраднах от дома на жената. О, да — забравих за това. Убих и нея. Вече избивам невъоръжени граждани.
Мисля, че е време да се предам.
Когато всички най-после се събуждат, си признавам. Как излъгах за мисията, как изложих всички на риск, преследвайки отмъщение. Свършвам и настъпва продължително мълчание. После Гейл казва:
— Катнис, всички знаехме, че лъжеш, че Коин те е изпратила да убиеш Сноу.
— Ти може и да си знаел. Войниците от Тринайсети — не — отговарям.
— Наистина ли мислиш, че Джаксън е повярвала, че имаш заповеди от Коин? — пита Кресида. — Разбира се, че не е. Но тя имаше доверие на Богс, а той явно искаше ти да продължиш.
— Никога дори не съм казвала на Богс какво възнамерявам да правя — казвам.
— Каза на всички в Командването! — казва Гейл. — Това беше едно от условията ти, за да бъдеш Сойката-присмехулка. „Да убия Сноу“.
Тези две неща ми се струват несвързани. Преговорите с Коин за привилегията да екзекутирам Сноу след края на войната и това неупълномощено бягство из Капитола.
— Но не по този начин — казвам аз. — Оказа се пълна катастрофа.
— Мисля, че ще бъде сметнато за изключително успешна мисия — казва Гейл. — Проникнахме във вражеския лагер и доказахме, че защитите на Капитола могат да бъдат пробити. Успяхме да напълним новините от Капитола с кадри, показващи самите нас. Хвърлихме целия град в смут, докато се опитват да ни открият.
— Повярвай ми, Плутарх сигурно изгаря от вълнение — добавя Кресида.
— Защото Плутарх не се интересува кой ще умре — казвам аз. — Стига неговите Игри да са успешни.
Кресида и Гейл продължават да ме убеждават. Полукс кима, за да подкрепи думите им. Само Пийта не изказва мнение.
— Ти какво мислиш, Пийта? — питам го най-накрая.
— Мисля… че все още нямаш представа. За въздействието, което можеш да оказваш. — Той плъзва белезниците си нагоре по подпората и успява да седне. — Никой от хората, които изгубихме, не беше глупак. Те знаеха какво правят. Последваха те, защото вярваха, че наистина можеш да убиеш Сноу.
Не знам защо, но той винаги успява да ме убеди. Ако е прав — а според мен е прав — имам към останалите дълг, който може да бъде изплатен само по един начин. Изваждам картата от джоба на униформата си и я разстилам на пода с нова решителност.
— Къде се намираме, Кресида?
Магазинът на Тайгрис е разположен на около пет пресечки от Кръглия площад и резиденцията на Сноу. Лесно можем да стигнем пеша, минавайки през зона, в която „клопките“ са дезактивирани заради безопасността на жителите. Имаме дегизировка, която може би разкрасена с някои от кожените артикули на Тайгрис, ще ни помогне да стигнем благополучно там. Но после какво? Резиденцията със сигурност ще има солидна охрана, денонощно наблюдение с камери и ще е осеяна с „клопки“, които могат да бъдат задействани само с натискането на едно копче.