— Благодаря за водата — казва Пийта.
— Няма проблем — отвръща Гейл. — И без друго се будя по десет пъти на нощ.
— За да се увериш, че Катнис е още тук? — казва Пийта.
— Нещо такова — признава Гейл.
Настъпва продължителна пауза, после Пийта проговаря отново:
— Това, което Тайгрис каза, беше странно. Че никой не знае какво да прави с Катнис.
— Е, ние никога не сме знаели — казва Гейл.
И двамата се засмиват. Толкова е странно да ги слушам да си говорят така. Почти като приятели. Каквито не са. Никога не са били. Макар че не са точно врагове.
— Нали знаеш, тя те обича — казва Пийта. — Почти ми го призна, след като те бичуваха.
— Не ми се вярва — отговаря Гейл. — Начинът, по който те целуваше по време на Юбилейните игри… е, мен никога не ме е целувала така.
— Беше само част от представлението — казва му Пийта, макар че в гласа му има нотка на съмнение.
— Не, ти я спечели. Отказа се от всичко заради нея. Може би това е единственият начин да я убедиш, че я обичаш. — Настъпва дълга пауза. — Трябваше да се явя като доброволец и да заема мястото ти в първите Игри. Да я защитя тогава.
— Не можеше — казва Пийта. — Тя никога нямаше да ти прости. Ти трябваше да се грижиш за майка й и за Прим. За нея те са по-важни от живота.
— Е, това няма да е проблем още за дълго. Едва ли и тримата ще доживеем края на войната. А ако доживеем, предполагам, че това си е проблем на Катнис. Кого да избере. — Гейл се прозява. — Добре е да поспим.
— Да. — Чувам как белезниците на Пийта се плъзват надолу, докато се намества. — Питам се какво ли ще реши.
— О, това ми е известно. — Едва долавям последните думи на Гейл през дебелата кожена завивка. — Катнис ще избере онзи, без когото смята, че не може да оцелее.
24
През тялото ми преминава ледена тръпка. Наистина ли съм толкова студена и пресметлива? Гейл не каза: „Катнис ще избере онзи, чиято загуба ще й разбие сърцето“, нито дори „онзи, без когото не може да живее“. Подобни думи биха намекнали, че съм мотивирана от някакво пламенно чувство. Но най-добрият ми приятел предрича, че ще избера човека, без когото смятам, че „не мога да оцелея“. Няма и най-малък намек, че любовта, или желанието, или дори съвместимостта, ще ми повлияят. Ще направя лишена от всякакви чувства преценка какво могат да ми предложат потенциалните ми съпрузи. Сякаш накрая въпросът ще бъде кой може да ми осигури по-дълъг живот — дали един пекар или един ловец. Ужасно е, че Гейл изрича подобно нещо, че Пийта не възразява. Особено когато всяка емоция, която имам, беше взета и използвана от Капитола или от бунтовниците. В момента изборът би бил прост. Мога да оцелея прекрасно без всеки от двамата.
На сутринта нямам нито време, нито енергия да лекувам наранените си чувства. Закусваме призори с пастет от черен дроб и смокинови сладки пред телевизора на Тайгрис и гледаме едно от прекъсванията в програмата на Капитола, осъществени от Бийти. В хода на войната има ново развитие. Очевидно вдъхновен от черната вълна, на някой изобретателен бунтовнически командир му е хрумнала идеята да конфискува изоставените от хората автомобили и да ги пусне да се движат без шофьор по улиците. Колите не задействат всички „клопки“, но определено улучват повечето. Някъде около четири сутринта, бунтовниците започват да проправят три отделни лъча — наречени просто Линии А, Б и В — към сърцето на Капитола. Вече са успели да превземат много квартали с минимален брой жертви.
— Това няма да продължи дълго — казва Гейл. — Дори съм изненадан, че ги оставят толкова време. Капитолът ще поправи грешката си, като дезактивира определени „клопки“, а след това ги задейства ръчно, когато набелязаните мишени влязат в обсега им. — Почти броени минути след прогнозата му виждаме на екрана да се случва точно това. Един взвод пуска кола без шофьор по улицата и тя задейства четири „клопки“. Всичко изглежда наред. Трима разузнавачи тръгват след нея и стигат благополучно до края на улицата. Следва ги група от двайсет бунтовнически войници — когато минават покрай един магазин за цветя, саксиите с рози избухват и ги разкъсват на парчета.
— Бас държа, че Плутарх умира от яд, задето не може да бъде в контролното помещение за това изпълнение — казва Пийта.
Бийти отново превключва на предаването от Капитола, където една репортерка с мрачно лице обявява пресечките, които цивилните граждани трябва да освободят. Благодарение на това съобщение и предишната новина, успявам да означа на картата си приблизителните позиции на воюващите страни.
Чувам шум от схватка навън на улицата, приближавам се до прозорците и надничам през щорите. В ранната утринна светлина виждам странно зрелище. Бегълци от окупираните в момента квартали се стичат към центъра на Капитола. Най-паникьосаните са само по нощници и пантофи, докато по-подготвените са дебело навлечени в пластове дрехи. Носят всичко: от луксозни кученца до кутии за бижута и саксии с цветя. Един мъж в пухкав халат държи само презрял банан. Объркани, сънени деца се препъват след родителите си, повечето — или твърде зашеметени, или твърде объркани, за да плачат. През пролуката виждам само отделни части. Широко отворени кафяви очи. Ръка, стиснала под мишница любима кукла. Боси крака, посинели от студа, препъващи се по неравната настилка на уличката. Видът им ми напомня за децата от Окръг 12, които са загинали, докато са бягали от запалителните бомби. Отдръпвам се от прозореца.