— Не — казвам твърдо. — Трябва да се доберем до Сноу.
— Тогава по-добре да се раздвижим, преди целият квартал да хвръкне във въздуха — казва Гейл. Продължаваме по улицата, като вървим покрай стената. Само че стената се състои главно от витрини на магазини. Към стъклата се притискат потни длани и лица със зяпнали усти. Издърпвам шала по-високо над скулите си и бързо преминаваме покрай витрините. Зад един рафт с рамкирани снимки на Сноу се натъкваме на ранен миротворец, подпрян на част от тухлена стена. Той ни моли за помощ. Гейл го удря с коляно в слепоочието и му взема оръжието. На пресечката застрелва втори миротворец и вече и двамата имаме огнестрелни оръжия.
— Е, какви се предполага да сме сега? — питам.
— Отчаяни граждани на Капитола — казва Гейл. — Миротворците ще помислят, че сме на тяхна страна, а да се надяваме, че бунтовниците имат по-интересни мишени.
Размишлявам доколко е благоразумна тази последна роля, докато тичаме напред, но когато минаваме следващата пресечка, вече няма значение кои сме. Няма значение кой кой е. Защото никой не гледа лицата. Няма съмнение, че бунтовниците са тук. Изливат се на улиците, намират прикритие във входове, зад коли, с бълващи пламък оръжия, с дрезгави гласове, които крещят заповеди, докато се готвят да посрещнат армията от миротворци, която се насочва към нас. В кръстосания огън са попаднали бежанците — невъоръжени, объркани, мнозина — ранени.
Пред нас е задействана „клопка“ и от нея избликва мощна струя пара, която почти сварява всички по пътя си, оставяйки жертвите тъмнорозови и съвсем мъртви. После настъпва пълен хаос. Когато останалите къдрави струйки пара се преплитат със снега, видимостта стига само до края на цевта на оръжието ми. Миротворец, бунтовник, гражданин… кой знае? Всичко, което се движи, е мишена. Хората стрелят импулсивно, и аз не съм изключение. С блъскащо в гърдите сърце, с адреналина, който сякаш изгаря вените ми, всеки е мой враг. С изключение на Гейл. Ловният ми партньор, единственият човек, който ми пази гърба. Няма какво друго да правим, освен да се движим напред, убивайки всеки, който се изпречи на пътя ни. Пищящи хора, окървавени хора, мъртви хора навсякъде. Когато стигаме до следващия ъгъл, цялата пресечка пред нас се осветява в червено. Отстъпваме назад, залягаме под едно стълбище и присвиваме очи в светлината. Нещо става с хората, които осветява. Върху тях връхлита нещо… какво? Звук? Вълна? Лазер? Оръжията падат от ръцете им, пръстите се вкопчват в лицата, докато кръвта пръска от всички видими отверстия — очи, носове, усти, уши. След по-малко от минута всички са мъртви и ярката светлина изчезва. Стисвам зъби и побягвам, като прескачам тела и се хлъзгам в кръвта. Вятърът свисти и запраща снега в заслепяващи вихрушки, но не заглушава звука на нова вълна от тропот на приближаващи се ботуши.
— Залегни! — изсъсквам на Гейл. Залягаме там, където сме. Лицето ми се приземява във все още топла локва от нечия кръв, но аз се преструвам на мъртва и оставам неподвижна, докато ботушите маршируват над нас. Някои избягват телата. Други настъпват ръката ми, гърба ми, ритат ме по главата, докато минават. Когато ботушите се отдалечават, отварям очи и кимвам на Гейл.
На следващата пресечка се натъкваме на още ужасени бегълци, но малобройни войници. Точно когато изглежда, че може да сме намерили пролука, се разнася пукот, като от разбиване на яйце в ръба на купа, но хилядократно усилен. Спираме и се оглеждаме наоколо в търсене на „клопката“. Няма нищо. После усещам как върховете на ботушите ми започват да се накланят леко надолу.
— Бягай! — извиквам на Гейл. Няма време за обяснения, но след няколко секунди всички ясно разбират какво представлява „клопката“. В средата на квартала се е отворил процеп. Двете страни на настланата с плочки улица са се огънали надолу като увиснала периферия на шапка и бавно изтърсват хората в онова, което се намира отдолу.
Разкъсвам се между порива да се втурна към следващата пресечка и желанието да се опитам да стигна до вратите по протежение на улицата и да нахълтам със сила в някоя сграда. В крайна сметка започвам да се движа леко по диагонал. Улицата продължава да се накланя и става все по-трудно да се задържа на хлъзгавите плочки. Все едно, че тичам нагоре по заледен хълм, който става все по-стръмен с всяка стъпка. И двете ми крайни цели — пресечката и сградите — са на няколко метра разстояние, когато усещам, че под краката ми няма нищо. Не ми остава друго, освен да използвам последните секунди, в които имам съприкосновение с настилката, за да скоча. Хващам се за ръба и осъзнавам, че двете половини на улицата се издигат вертикално нагоре. Краката ми се люлеят във въздуха, никъде няма опора. На петнайсетина метра под мен се разнася отвратителна миризма, като от разложени трупове в лятната горещина. В тъмното пълзят някакви черни форми и принуждават всеки, оцелял от падането, да замлъкне.