Настъпва суматоха и тълпата се устремява наляво, като ме понася натам, настрани — отдалечавам се от целта си. Чувам викове: „Бунтовниците! Бунтовниците!“ и разбирам, че сигурно са направили пробив. Инерцията ме запраща към един пилон и се вкопчвам в него. С помощта на въжето, което виси от върха, се повдигам и се изтеглям от притискащите ме тела. Да, виждам как бунтовническата армия нахлува на Кръглия площад и изтласква бегълците обратно към булевардите. Оглеждам района за „клопки“, които със сигурност трябва да избухнат. Но това не се случва. Случва се друго:
Ховъркрафт, означен с герба на Капитола, се появява от нищото точно над барикадираните деца. Десетки сребърни парашути се посипват като дъжд върху тях. Дори в този хаос, децата знаят какво съдържат сребърните парашути. Храна. Лекарства. Подаръци. Те жадно ги грабват, мъчат се да развържат връзките с премръзнали пръсти. Ховъркрафтът изчезва, минават пет секунди и после двайсетина парашута експлодират едновременно.
От тълпата се надига вопъл. Снегът е почервенял и осеян с части от малки тела. Много от децата умират веднага, но други лежат агонизиращи на земята. Някои се клатушкат безмълвно наоколо, втренчени в останалите сребърни парашути в ръцете си, сякаш в тях все още може да има нещо ценно. Разбирам, че миротворците не са очаквали това от начина, по който издърпват рязко барикадите, за да разчистят пътека до децата. Нова група бели униформи се втурва в пролуката. Но това не са миротворци. А медици. Бунтовнически медици. Бих разпознала тези униформи навсякъде. Те се разпръсват сред децата, с медицински комплекти в ръце.
Първо зървам русата плитка, която се спуска по гърба й. После, когато смъква палтото си, за да покрие едно стенещо дете, забелязвам патешката опашка, образувана от неприбраната й блуза. Реагирам по същия начин, както в деня, когато Ефи Тринкет изтегли името й по време на Жътвата. Изглежда съм се пуснала, защото осъзнавам, че съм в основата на пилона и не си спомням станалото през последните няколко секунди. После разбутвам тълпата, точно както направих предишния път. Опитвам се да изкрещя името й достатъчно силно, за да надвикам глъчката. Вече съм почти там, почти до барикадата, когато тя сякаш ме чува. Защото само за миг тя ме зърва, устните й оформят името ми.
И точно тогава избухват и другите парашути.
25
Вярно или не? Горя. Огнените кълба, които избухват от парашутите, политат над барикадите, издигат се в снежния въздух и се приземяват в тълпата. Точно се обръщам да тръгна, когато едно ме уцелва, прокарва огнения си език по гърба ми и ме превръща в нещо ново. В същество, неугасимо като слънцето.
Огненият мут познава едно-единствено усещане: агонията. Не вижда, не чува, не изпитва друго чувство, освен как плътта му безмилостно изгаря. Навярно има периоди на безсъзнание, но има ли значение, ако не мога да намеря облекчение в него? Аз съм птицата на Цина, възпламенена, неистово летяща, за да избяга от нещо неизбежно. От тялото ми израстват огнени пера. Пляскането с криле само разпалва огъня. Изгарям.
Най-после крилете ми започват да отслабват. Губя височина, а гравитацията ме притегля в разпенено море с цвета на очите на Финик. Нося се по гръб, който продължава да гори и под водата, но сега агонията преминава в болка. Нося се без посока, неспособна да направлявам движението си, когато идват те. Мъртвите.
Онези, които обичах, летят като птици в откритото небе над мен. Реят се, кръжат във въздуха, викат ме да полетя с тях. Отчаяно искам да ги последвам, но морската вода напоява крилете ми и е невъзможно да ги повдигна. Онези, които мразех, плуват във водата — ужасяващи същества, покрити с люспи, които разкъсват солената ми плът с остри като игли зъби. Хапят отново и отново. Завличат ме под повърхността.
Една малка бяла птица, обагрена в розов оттенък, се спуска надолу, забива нокти в гърдите ми и се опитва да ме задържи на повърхността. „Не, Катнис! Не! Не можеш да потънеш!“
Но онези, които мразех, печелят, и ако продължи да държи, с нея също ще бъде свършено. „Пусни ме, Прим!“ И тя ме пуска.