Потъвам надолу, изоставена от всички. Чувам само звука от дишането си, огромното усилие, което е нужно да изхвърля водата, да я изтласкам от дробовете си. Искам да спра, опитвам се да задържа дъха си, но морето нахлува и се отдръпва против волята ми. „Оставете ме да умра. Оставете ме да последвам останалите“, умолявам онези, които ме задържат тук. Няма отговор.
Така минават дни, години, може би векове. Мъртва съм, но не ми разрешават да умра. Жива съм, но все едно че съм умряла. Изпитвам такава самота, че всеки, всичко, колкото и да е ужасно, ще бъде добре дошло. Но когато най-после при мен идва някой, той има сладък вкус. Морфлинг. Тече през вените ми, успокоява болката и усещам тялото си толкова леко, че пак се издигам във въздуха и после се отпускам върху пяната.
Пяна. Наистина се нося върху пяна. Чувствам я с върховете на пръстите си, усещам как обгръща голото ми тяло. Има много болка, но има и нещо като реалност. Гърлото ми сякаш е пълно с пясък. Усещам миризмата на лекарството против изгаряне от първата арена. Чувам гласа на майка ми. Тези неща ме плашат и се мъча да се върна в дълбините, за да ги осмисля. Но няма връщане назад. Постепенно съм принудена да приема това, което съм. Едно момиче, което е понесло тежки изгаряния и е без криле. Без огън. И без сестра.
В ослепително бялата болница в Капитола лекарите вършат своята магия върху мен. Обвиват оголената ми плът в нови слоеве кожа. Залъгват клетките на тялото ми да си мислят, че са мои. Манипулират всяка част от тялото ми, сгъват и разгъват крайниците ми, за да са сигурни, че са ми по мярка. Всички повтарят, че съм извадила късмет. Очите ми са незасегнати. По-голямата част от лицето ми е незасегната. Белите ми дробове реагират на лечението. Ще бъда почти като нова.
Когато кожата ми вече не е толкова чувствителна и може да понесе допира на чаршафите, пристигат още посетители. Морфлингът отваря вратата както за мъртвите, така и за живите. Хеймич е прежълтял и мрачен. Цина шие нова сватбена рокля. Дели бъбри неспирно колко мили са хората. Баща ми изпява всичките четири строфи на „Дървото на обесения“ и ми напомня, че майка ми — която спи в един стол между смените си — не трябва да научи за това.
Един ден осъзнавам какво искат от мен и разбирам, че няма да ми бъде позволено да живея в своята земя на сънищата. Трябва да поемам храна през устата. Да движа сама мускулите си. Да стигна сама до банята. Една кратка поява на президента Коин го потвърждава окончателно.
— Не се тревожи — казва тя. — Пазя го за теб.
Докторите са все по-озадачени защо не съм в състояние да говоря. Правят много изследвания — гласните ми струни са засегнати, но не те са причината. Накрая психиатърът д-р Аурелиус излага теорията, че съм се превърнала в авокс — по-скоро в умствено, отколкото във физическо отношение. Че мълчанието ми е предизвикано от емоционална травма. Въпреки че разполагат със стотици лекарства, той им казва да ме оставят на спокойствие. И така, без да се налага да задавам въпроси за никого и за нищо, хората постоянно ми носят сведения. За войната: Капитолът паднал в деня, когато избухнаха парашутите, сега президентът Коин е начело на Панем и са изпратили войски да потушат малкото останала съпротива от отделни групи в Капитола. За президента Сноу: заловен е, очаква го съдебен процес и със сигурност — екзекуция. За моя екип, наел се с мисията да убие Сноу: Кресида и Полукс са изпратени в окръзите да отразяват разрушенията от войната. Гейл, улучен от два куршума при опит за бягство, прочиства Окръг 2 от миротворци. Пийта още е в отделението за изгаряния. В крайна сметка успял да стигне до Кръглия площад. За семейството ми: Майка ми погребва скръбта си в работа.
Тъй като нямам работа, скръбта ме погребва. Крепи ме единствено обещанието на Коин. Че мога да убия Сноу. А когато свърша и това, няма да ми остане нищо.
Накрая ме изписват от болницата и ми дават стая в резиденцията на президента, която деля с майка си. Тя почти никога не е там — яде и спи на работа. На Хеймич се пада задачата да ме наглежда, да се грижи да се храня и да си пия лекарствата. Това не е лесна работа. Връщам се към старите си навици от Окръг 13. Обикалям без разрешение из резиденцията. Влизам в спални и кабинети, бални зали и бани. Намирам си малки скривалища. Гардероб с кожи. Шкаф в библиотеката. Отдавна забравена вана в помещение с изхвърлени мебели. Местата, които си избирам, са полутъмни, тихи и там е невъзможно да ме открият. Свивам се на кълбо, мъча се да стана още по-малка, да изчезна напълно. Обгърната в тишина, непрекъснато въртя около китката си гривната, на която пише „психически дезориентирана“.