— Тази е хубава.
Ръката ми трепва, ножиците се затварят с щракване и прерязват стъблото.
— Разбира се, цветните също са хубави, но белите са съвършени.
Все още не го виждам, но гласът му като че ли идва от съседния ред червени рози. Стискам внимателно стъблото на розата през ръкава си, заобикалям розите и го виждам — седи на ниско столче, облегнат на стената. Както винаги е обръснат и добре облечен, но е превит под тежестта на белезници, окови на краката, проследяващи устройства. На ярката светлина кожата му е бледа, нездраво зелена. Държи бяла кърпичка, покрита с петна прясна кръв. Дори в този вид змийските му очи блестят ярко и студено.
— Надявах се, че ще намериш пътя до жилището ми.
Жилището му. Влязла съм без позволение в дома му, както той се промъкна като змия в моя миналата година, съскащ заплахи с лъхащия си на кръв и рози дъх. Тази оранжерия е една от неговите стаи, може би любимата му; може би в по-добри времена той лично се е грижил за растенията. Но сега тя е част от затвора му. Ето защо ме спряха пазачите. И ето защо Пейлър ме пусна да вляза.
Предполагах, че ще е затворен на сигурно място в най-дълбокото подземие, което може да се намери в Капитола, а не настанен в удобство и лукс. И въпреки това Коин го е оставила тук. Вероятно за да създаде прецедент. Така че ако някой ден и тя изпадне в немилост, да е ясно, че президентите — дори най-жалките — получават специално отношение. Кой знае кога може да помръкне собствената й власт?
— Има толкова много неща, които би трябвало да обсъдим, но усещам, че посещението ти ще е кратко. Затова, първо най-важното. — Той започва да кашля и когато отдръпва кърпичката от устата си, тя е по-червена. — Исках да ти кажа колко много съжалявам за сестра ти.
Дори в моето безчувствено, дрогирано състояние, при тези думи болка пробожда тялото ми. Напомня ми, че жестокостта му не познава граници. И как дори като отива в гроба, пак ще се опитва да ме унищожи.
— Толкова напразна, толкова ненужна. Дотогава вече всеки можеше да види, че играта е свършила. Всъщност, точно се готвех да издам официален указ за капитулация, когато пуснаха парашутите. — Очите му са приковани върху мен, немигащи, за да не пропусне и секунда от реакцията ми. Но това, което каза, звучи безсмислено. Когато те пуснаха парашутите? — Е, наистина не мислеше, че аз съм дал заповедта, нали? Забрави очевидния факт, че ако имах действащ ховъркрафт на свое разположение, щях да го използвам, за да се измъкна. Но като оставим това настрана, за каква цел можеше да послужи това? И двамата знаем, че съм способен да убивам деца, но не съм прахосник. Аз отнемам живот по съвсем конкретни причини. А нямах причина да унищожавам деца от Капитола. Абсолютно никаква.
Питам се дали следващият пристъп на кашлица е инсцениран, за да имам време да осмисля думите му. Той лъже. Разбира се, лъже. Но лъжата е примесена и с нещо друго.
— Трябва обаче да призная, че това беше майсторски ход от страна на Коин. Мисълта, че бомбардирам собствените ни безпомощни деца, на мига прекърши и малкото останала вярност, която хората изпитваха към мен. След това нямаше истинска съпротива. Знаеше ли, че го излъчиха на живо? Ясно е, че Плутарх е имал пръст в това. И в парашутите. Е, един гейм-мейкър трябва да мисли точно по този начин? — Сноу попива ъгълчетата на устата си. — Сигурен съм, че целта му не е била сестра ти, но се случват такива неща.
Вече не съм със Сноу. Сега съм в Отдела за специални оръжия в Тринайсети с Гейл и Бийти. Разглеждам плановете, основани върху капаните на Гейл. Замислени да използват съчувствието на хората. Първата бомба убива жертвите. Втората — спасителите. Спомням си думите на Гейл:
„Двамата с Бийти следваме същите правила, с които си е служил президентът Сноу, когато е обработил Пийта с отрова от хрътоси“.
— Моят провал — казва Сноу — беше в това, че толкова бавно схванах плана на Коин. Да остави Капитола и окръзите да се унищожат взаимно, а после да се включи и да вземе властта, след като Тринайсети е останал почти невредим. Така че не се заблуждавай — тя се канеше да заеме мястото ми още от самото начало. Не би трябвало да се изненадвам. В края на краищата, именно Тринайсети започна бунта, който доведе до Тъмните дни, а после изостави останалите окръзи, когато бунтът се оказа неуспешен. Но аз не наблюдавах Коин. Наблюдавах теб, Сойката-присмехулка. А ти наблюдаваше мен. Страхувам се, че и двамата бяхме изиграни.