Отчаяно се нуждая от помощ, за да намеря отговора, само че всички, на които имам доверие, са мъртви. Цина. Богс. Финик. Прим. Тук е Пийта, но той може да изказва само предположения, а и кой знае в какво състояние е умът му. Остава ми само Гейл. Той е далече, но дори и да беше до мен, дали бих могла да му се доверя? Какво бих могла да кажа, как бих могла да се изразя, без да намекна, че точно неговата бомба е убила Прим? Тъй като това е невъзможно, значи Сноу лъже.
В крайна сметка ми остава само един човек, към когото мога да се обърна, който може да знае какво се е случило и който може би още е на моя страна. Ще бъде рисковано дори само да засегна темата. Само че дори Хеймич да си играе с живота ми на арената, едва ли би ме издал на Коин. Каквито и проблеми да имаме помежду си, предпочитаме да решаваме разногласията си на четири очи.
С усилие се надигам от плочките, излизам и прекосявам коридора до стаята му. Когато почукването ми остава без отговор, се вмъквам вътре. Уф! Удивително е колко бързо може да превърне всяко място в истинска кочина. Навсякъде се търкалят чинии с недоядена храна, празни бутилки и изпочупени мебели след пиянско буйство. Той лежи, размъкнат и некъпан, сред усуканите чаршафи на леглото си, в несвяст.
— Хеймич! — Разтърсвам го за крака. Разбира се, това е недостатъчно. Все пак правя още няколко опита, преди да плисна каната с вода в лицето му. Той се свестява с вик и размахва напосоки ножа си. Очевидно продължава да живее в ужас въпреки края на властването на Сноу.
— О-о, ти ли си — казва той. По гласа му разбирам, че още не е съвсем изтрезнял.
— Хеймич…
— Я чуйте само. Сойката-присмехулка си намери гласа. Е, Плутарх ще е доволен. — Той се засмива и отпива голяма глътка от една бутилка. — Защо съм целият мокър? — Пускам каната зад гърба си в купчина мръсни дрехи.
— Трябва да ми помогнеш.
Хеймич се оригва и наоколо се разнасят изпарения от концентрат.
— Какво има, скъпа? Пак неприятности с момчетата? — Не знам защо, но това ме засяга по начин, по който Хеймич рядко успява. Сигурно проличава по лицето ми, защото дори все още пиян, той се опитва да си вземе думите назад: — Добре, не е смешно. — Вече съм на вратата. — Не е смешно! Върни се! — От глухото тупване, с което тялото му се удря в пода, предполагам, че безуспешно се е опитал да ме последва.
Лутам се из резиденцията и изчезвам в един гардероб, пълен с копринени дрехи. Свалям ги от закачалките, правя купчина, а после се заравям в нея. В хастара на джоба си намирам случайно останала таблетка морфлинг и я гълтам на сухо, за да спра надигащата се истерия. Това обаче не е достатъчно да оправи нещата. Хеймич ме вика някъде отдалече, но в неговото състояние няма да ме намери. Особено тук, в новото ми скривалище. Увита в коприна, аз се чувствам като гъсеница в пашкул, която очаква преобразяването си. Винаги съм предполагала, че това е мирно и спокойно състояние. Отначало наистина е така. Но с напредването на нощта се чувствам все повече като хваната в капан, задушавам се от копринените превръзки и не мога да се измъкна, докато не се преобразя в нещо красиво. Гърча се и се мъча да се освободя от съсипаното си тяло и да намеря тайната как да ми поникнат безупречни криле. Въпреки огромното усилие си оставам грозно и ужасно създание, хвърлено в сегашната си форма от експлозията на бомбите.
Срещата със Сноу отваря вратата към стария ми репертоар от кошмари. Сякаш отново съм ужилена от хрътосите. Потапям се във вълна от ужасяващи образи с кратък отдих, който погрешно приемам за събуждане — само за да се потопя в следващата. Когато охраната най-после ме намира, седя на пода на гардероба, омотана в коприна и се раздирам от писъци. Отначало се съпротивлявам, но те успяват да ме убедят, че искат да ми помогнат, смъкват от мен задушаващите дрехи и ме отвеждат в стаята ми. По пътя минаваме покрай един прозорец и виждам как над Капитола настъпва сивото, снежно утро.
Измъчван от ужасен махмурлук, Хеймич чака с шепа хапчета и поднос с храна, която никой от нас няма сили да преглътне. Прави вял опит да ме накара да проговоря отново, но когато вижда, че е безсмислено, ме изпраща да взема вана, която някой ми е приготвил. Ваната е дълбока, до дъното водят три стъпала. Отпускам се в топлата вода, седя покрита със сапунена пяна и се надявам лекарствата да подействат скоро. Погледът ми се фокусира върху розата, която през нощта е разцъфнала, изпълвайки наситения с пара въздух със силното си ухание. Надигам се и посягам за хавлиена кърпа, за да притъпя миризмата, когато чувам плахо почукване, вратата на банята се отваря и виждам три познати лица. Те се опитват да ми се усмихнат, но дори Вения не успява да скрие шока си при вида на обезобразеното ми тяло.