Стаята се пълни с хора и аз се подготвям за не особено топло посрещане. Но единствените, които показват някакво неодобрение, са Хеймич, а той винаги е в кисело настроение, и намръщената Фулвия Кардю. Богс носи пластмасова маска с телесен цвят от горната устна до веждата — права бях за счупения нос — така че е трудно да се разчете изражението му. Коин и Гейл са увлечени в някакъв разговор, който изглежда определено приятелски.
Гейл сяда на стола до инвалидната ми количка и го питам:
— Май си намери нови приятели?
Очите му бързо се стрелват към президента и обратно.
— Е, един от нас трябва да бъде общителен. — Докосва леко слепоочието ми. — Как се чувстваш?
За закуска сигурно е имало задушена тиква с чесън. Колкото повече стават събраните хора, толкова по-силни са изпаренията. Стомахът ми се обръща и светлините изведнъж ми се струват твърде ярки.
— Малко замаяна — казвам. — Ти как си?
— Добре. Извадиха от мен две-три парчета шрапнел. Нищо особено — казва той.
Коин открива съвещанието.
— Нашето „Нападение в ефирно време“ официално започна. За всички, които са пропуснали излъчването в осем вечерта на първото ни пропо — или седемнайсетте повторения, които Бийти успя да излъчи оттогава насам — ще започнем, като го пуснем отново.
Ще го пуснат отново? Значи не само имат годни за използване кадри: вече са успели да сглобят пропо клип и са го излъчили многократно. Дланите ми се изпотяват, докато очаквам да се видя по телевизията. Ами ако все още съм ужасна? Ако съм толкова скована и отчайваща, колкото бях в студиото, и просто са се отказали от мисълта да постигнат нещо по-добро? От всяка маса плавно се издига монитор, осветлението леко намалява и стаята притихва.
Отначало екранът ми е черен. После в центъра потрепва мъничка искра. Тя разцъфва, разпростира се, бавно поглъща черния фон, докато накрая целият екран засиява с толкова истински и силен пламък, че сякаш усещам топлината, която се излъчва от него. Появява се изображение на брошката ми с форма на сойка-присмехулка, което сияе в златисточервено. Разнася се плътният, отекващ глас, който още чувам в сънищата си. Клодиъс Темпълсмит, официалният водещ на Игрите на глада, казва: „Катнис Евърдийн, огненото момиче, продължава да гори“.
Внезапно на мястото на сойката-присмехулка се появявам аз, застанала пред истинските пламъци и дим на Окръг 8.
„Искам да кажа на бунтовниците, че съм жива. Че съм тук в Окръг Осем, където Капитолът току-що бомбардира болница, пълна с невъоръжени мъже, жени и деца. Оцелели няма да има“.
Кадърът се измества към самата болница, която рухва из основи, отчаянието на хората, които гледат отстрани, докато аз продължавам зад кадър:
„Искам да кажа на хората: ако и за секунда мислите, че Капитолът ще постъпи справедливо с нас в случай на примирие, то се заблуждавате. Защото вие знаете кои са те и какво правят“.
Сега камерата се връща към мен — аз вдигам ръце, за да покажа безумието и разрухата около мен.
„Ето това правят! И ние трябва да отвърнем на удара!“
Сега следва наистина фантастичен монтаж на битката. Падат първите бомби, ние бягаме, експлозията ни поваля на земята — камерата показва в близък план раната ми, която изглежда убедителна и окървавена — качваме се по стълбата към покрива, спускаме се в картечните гнезда, и следват няколко удивителни кадъра, които показват бунтовниците, Гейл, и главно мен — мен, мен и пак мен, докато сваляме ховъркрафтите. На екрана се появявам пак аз.
„Президентът Сноу казва, че ни изпраща послание? Е, аз имам едно за него: можете да ни измъчвате и да ни бомбардирате, и да изгаряте нашите окръзи до основи, но виждате ли това?“
Следваме камерата, която се насочва към ховъркрафтите, горящи на покрива на склада. Тя спира върху герба на Капитола на крилото, което се разтапя и прелива в моето лице. Аз крещя на президента:
„Огънят се разпростира! И ако изгорим, и вие ще изгорите с нас!“
Пламъци обгръщат отново екрана. Върху тях с черни, дебели букви са изписани думите:
Думите се подпалват и целият екран догаря до черно.
Следва миг на безмълвна наслада, после — аплодисменти и гласове, които искат да видят клипа отново. Коин отстъпчиво натиска бутона за повторение и този път, тъй като знам какво ще се случи, се мъча да си представя как го гледам на собствения си телевизор вкъщи на Пласта. Изявление срещу Капитола. По телевизията никога не е имало такова нещо. Във всеки случай не и откакто се помня.