— Обещаващо. Много обещаващо наистина — казва Плутарх. — Фулвия ще подготви първата поредица от клиповете „Ние помним“, така че да можем да се обърнем към отделните окръзи с техните загинали. Финик е абсолютно фантастичен.
— Всъщност е мъчително за гледане — казва Кресида. — Той е познавал лично толкова много от тях.
— Точно затова е толкова въздействащо — казва Плутарх. — Право от сърцето. Всички се справяте прекрасно. Коин ще бъде много доволна.
Значи Гейл не им е казал. За това, че съм се престорила, че не съм видяла Пийта и гнева ми, задето потулиха нещата. Но това е твърде малко и твърде късно и все още не мога да му простя. Няма значение. Той също не ми говори.
Едва когато кацаме на Ливадата, осъзнавам, че Хеймич не е сред нас. Когато питам Плутарх защо го няма, той само поклаща глава и казва:
— Не можеше да го понесе.
— Хеймич? Той да не може да понесе нещо? Най-вероятно е искал един ден почивка — казвам аз.
— Мисля, че точните му думи бяха: „Не бих могъл да го понеса без бутилка“ — казва Плутарх.
Завъртам очи, отдавна изгубила търпение спрямо ментора си, слабостта му към пиенето и това, което може или не може да понесе. Но около пет минути след завръщането си в Окръг 12, вече ми се иска самата аз да имах бутилка. Мислех си, че съм се примирила с унищожаването на Окръг 12 — след като чух за него, видях го от въздуха и вървях из пепелищата му. Така че защо всичко предизвиква нов пристъп на скръб? Дали съм била просто твърде неадекватна, за да проумея напълно загубата на моя свят? Или заради изражението върху лицето на Гейл, докато обхваща с поглед разрушенията в движение, изпитвам чувството, че виждам целия този ужас за пръв път?
Кресида дава указания на екипа за начало да ме заснеме пред старата ми къща. Питам я какво иска да направя.
— Каквото решиш, че ти се прави — казва тя. Заставам отново в кухнята, но нямам желание да правя каквото и да е. Улавям се, че гледам нагоре към небето — единственият останал покрив, — защото ме обземат твърде много спомени. След малко Кресида казва: — Така е добре, Катнис. Да продължаваме.
На Гейл не му се разминава толкова лесно пред старата му къща. Кресида го снима мълчаливо няколко минути, но точно когато той измъква от пепелищата единствената останка от предишния си живот — изкривен метален ръжен, — тя започва да го разпитва за семейството му, за работата му, за живота на Пласта. Кара го да си припомни нощта на запалителните бомби и да я пресъздаде, като тръгва от къщата си, проправя си път надолу през Ливадата и през гората до езерото. Влача се зад снимачния екип и телохранителите, и приемам присъствието им като насилствено нахлуване в любимите ми гори. Това е съкровено място, убежище, вече разрушено от злото на Капитола. Дори след като оставяме зад гърба си овъглените пънове край оградата, все още се препъваме в разлагащи се тела. Дали трябва да го запишем, за да го видят всички?
Когато стигаме до езерото, Гейл сякаш е изгубил способността си да говори. Всички са плувнали в пот — особено Кастор и Полукс в черупките си на насекоми — и Кресида обявява почивка. Загребвам с шепи вода от езерото: иска ми се да можех да се гмурна и да се покажа на повърхността сама, гола и незабелязана. Известно време се разхождам безцелно. Когато стигам пред малката бетонна къща до езерото, спирам на прага и виждам как Гейл подпира на стената до огнището изкривения ръжен, който е измъкнал от развалините. За миг си представям как някой самотен непознат, някъде в далечното бъдеще, се скита изгубен в пустошта и се натъква на това малко убежище, с купчината разцепени пънове, огнището, ръжена. И се пита откъде се е взел. Гейл се обръща и ме поглежда в очите, и знам, че си мисли за последната ни среща тук. Когато се скарахме дали да избягаме или не. Ако бяхме избягали, дали Окръг 12 още щеше да си е тук? Мисля си, че щеше. Но и Капитолът още щеше да контролира Панем.
Раздават ни сандвичи със сирене и ги изяждаме в сянката на дърветата. Нарочно сядам в далечния край на групата, до Полукс, за да не се налага да говоря. Всъщност, никой не говори много. В относителната тишина птиците отново завладяват гората. Смушквам Полукс с лакът и посочвам малка черна птица с гребен. Тя подскача на нов клон, като разтваря за миг криле, при което се показват белите й петна. Полукс посочва брошката ми и повдига въпросително вежди. Кимвам — да, това е сойка-присмехулка. Вдигам пръст, сякаш за да кажа: „Чакай, ще ти покажа“, и изсвирвам няколко звука, за да привлека вниманието на птицата. Сойката-присмехулка вдига глава и веднага повтаря звуците. После, за моя изненада, и Полукс изсвирва няколко ноти. Птицата му отговаря веднага. Лицето на Полукс разцъфва във възхитено изражение и той си разменя със сойката-присмехулка цяла поредица от мелодии. Предполагам, че това е първият разговор, който води от години насам. Музиката привлича сойките-присмехулки така, както цветята привличат пчелите, и след малко той е успял да накара дузина от тях да накацат по клоните над главите ни. Потупва ме по ръката и с тънко клонче изписва в пясъка една дума. ПЕЙ?