Обикновено бих отказала, но е някак невъзможно да откажа на Полукс, предвид обстоятелствата. Освен това, гласовете, с които сойките-присмехулки пеят, са различни от подсвиркването им, и ми се иска той да ги чуе. Затова, преди наистина да помисля какво правя, изпявам четирите ноти на Ру — онези, с които е оповестявала края на работния ден в Окръг 11. Нотите, които накрая бяха фоновата музика за убийството й. Птиците не знаят тази мелодия. Те подхващат простичката фраза и я подхвърлят помежду си в нежно съзвучие. Точно както правеха по време на Игрите на глада, преди мутантите да проникнат през дърветата, да ни прогонят върху Рога на изобилието и бавно да разкъсат Катон, докато го превърнат в кървава пихтия…
— Искаш ли да ги чуеш как пеят истинска песен? — предлагам изведнъж. Все едно каква, само и само да спра тези спомени. Вече съм на крака: навлизам отново сред дърветата, облягам ръка на грубия ствол на един клен, където са кацнали птиците. Не съм пяла „Дървото на обесения“ на глас от десет години, защото е забранена, но помня всяка дума. Започвам тихо, нежно, както правеше баща ми:
Сойките-присмехулки започват да променят песните си, когато чуват новата мелодия, която им предлагам.
Сега вече съм привлякла вниманието на птиците. След още един стих вече със сигурност ще са запомнили мелодията, тъй като е проста и се повтаря четири пъти почти без вариации.
Тишина в дърветата. Само лекото шумолене на листата в лекия ветрец. Но никакви птици — били те сойки-присмехулки или други. Пийта е прав. Те наистина замлъкват, когато пея. Точно както замлъкваха заради баща ми.
Птиците ме чакат да продължа. Но това е всичко. Последният стих. В неподвижната тишина си припомням сцената. Прибрах се след един ден, прекаран в гората с баща ми. Седях на пода заедно с Прим, която беше невръстно едва проходило дете и пеехме „Дървото на обесения“. Правех за двете ни огърлици от парчета старо въже, точно както се казва в песента, без да знам истинското значение на думите. Въпреки това мелодията беше проста и лесна, а и по онова време можех да запомня почти всяка мелодия след едно-две слушания. Изведнъж майка ми изтръгна въжените огърлици от ръцете ни и се разкрещя на баща ми. Разплаках се, защото майка ми никога не крещеше, а после и Прим се разхленчи. Избягах навън и се скрих. Тъй като имах само едно скривалище — под един храст орлови нокти на Ливадата, — баща ми ме намери веднага. Успокои ме и ми каза, че всичко е наред, само че е по-добре вече да не пеем песента. Майка ми просто искаше да я забравя. Затова, разбира се, всяка дума незабавно, безвъзвратно, се запечата в ума ми.
С баща ми вече не я пеехме, дори не говорехме за нея. След като той умря, много често си я спомнях. Тъй като вече бях по-голяма, започнах да разбирам текста. Отначало звучи, сякаш някакъв мъж се мъчи да убеди приятелката си да се срещне тайно с него в полунощ. Но мястото за тайната среща е странно — дърво с надвиснали клони, където един мъж е обесен за убийство. Възлюбената на убиеца сигурно е имала нещо общо с убийството или може би и без друго точно са се готвели да я накажат, защото трупът му я подканва да бяга. Тази част с говорещия труп очевидно е странна, но едва в третия стих „Дървото на обесения“ започва да става стряскаща. Осъзнавате, че този, който пее песента, е мъртвият убиец. Той още виси на дървото, на което е обесен. И макар да е казал на любимата си да бяга, той все я пита дали ще дойде да се срещне с него. Фразата: „Дето казах ти: бягай, та да бъдем свободни и двамата с теб“ е най-стряскащата, защото отначало си мислите, че той говори за момента, когато й е казал да избяга, за да може евентуално да се спаси. После обаче се питате дали е искал да й каже да бяга към него. Към смъртта. В последната строфа е ясно, че той чака именно това. Неговата любима, с огърлицата от въже, увиснала мъртва до него на дървото.