Сойка-присмехулка

Обикновено бих отказала, но е някак невъзможно да откажа на Полукс, предвид обстоятелствата. Освен това, гласовете, с които сойките-присмехулки пеят, са различни от подсвиркването им, и ми се иска той да ги чуе. Затова, преди наистина да помисля какво правя, изпявам четирите ноти на Ру — онези, с които е оповестявала края на работния ден в Окръг 11. Нотите, които накрая бяха фоновата музика за убийството й. Птиците не знаят тази мелодия. Те подхващат простичката фраза и я подхвърлят помежду си в нежно съзвучие. Точно както правеха по време на Игрите на глада, преди мутантите да проникнат през дърветата, да ни прогонят върху Рога на изобилието и бавно да разкъсат Катон, докато го превърнат в кървава пихтия…

— Искаш ли да ги чуеш как пеят истинска песен? — предлагам изведнъж. Все едно каква, само и само да спра тези спомени. Вече съм на крака: навлизам отново сред дърветата, облягам ръка на грубия ствол на един клен, където са кацнали птиците. Не съм пяла „Дървото на обесения“ на глас от десет години, защото е забранена, но помня всяка дума. Започвам тихо, нежно, както правеше баща ми:

С мен ще дойдеш ли, ще дойдеш ли с мен
при дървото,
на което обесиха онзи мъж — трима, казват, убил.
Странни работи случват се тук,
и едва ли по-странно ще бъде
при дървото на обесения да се срещнем среднощ аз и ти.

Сойките-присмехулки започват да променят песните си, когато чуват новата мелодия, която им предлагам.

С мен ще дойдеш ли, ще дойдеш ли с мен
при дървото,
дето мъртвият вика на своята любима
да бяга от тези гори.
Странни работи случват се тук,
и едва ли по-странно ще бъде
при дървото на обесения да се срещнем в среднощ аз и ти.

Сега вече съм привлякла вниманието на птиците. След още един стих вече със сигурност ще са запомнили мелодията, тъй като е проста и се повтаря четири пъти почти без вариации.

С мен ще дойдеш ли, ще дойдеш ли с мен
при дървото,
дето казах ти: бягай, за да бъдем свободни и
двамата с теб.
Странни работи случват се тук,
и едва ли по-странно ще бъде
при дървото на обесения да се срещнем среднощ аз и ти.

Тишина в дърветата. Само лекото шумолене на листата в лекия ветрец. Но никакви птици — били те сойки-присмехулки или други. Пийта е прав. Те наистина замлъкват, когато пея. Точно както замлъкваха заради баща ми.

С мен ела, с мен ела
при дървото
и носи огърлица от връв редом с мене и ти.
Странни работи случват се тук
и едва ли по-странно ще бъде
при дървото с надвиснали клони
да се срещнем в среднощ аз и ти.

Птиците ме чакат да продължа. Но това е всичко. Последният стих. В неподвижната тишина си припомням сцената. Прибрах се след един ден, прекаран в гората с баща ми. Седях на пода заедно с Прим, която беше невръстно едва проходило дете и пеехме „Дървото на обесения“. Правех за двете ни огърлици от парчета старо въже, точно както се казва в песента, без да знам истинското значение на думите. Въпреки това мелодията беше проста и лесна, а и по онова време можех да запомня почти всяка мелодия след едно-две слушания. Изведнъж майка ми изтръгна въжените огърлици от ръцете ни и се разкрещя на баща ми. Разплаках се, защото майка ми никога не крещеше, а после и Прим се разхленчи. Избягах навън и се скрих. Тъй като имах само едно скривалище — под един храст орлови нокти на Ливадата, — баща ми ме намери веднага. Успокои ме и ми каза, че всичко е наред, само че е по-добре вече да не пеем песента. Майка ми просто искаше да я забравя. Затова, разбира се, всяка дума незабавно, безвъзвратно, се запечата в ума ми.

С баща ми вече не я пеехме, дори не говорехме за нея. След като той умря, много често си я спомнях. Тъй като вече бях по-голяма, започнах да разбирам текста. Отначало звучи, сякаш някакъв мъж се мъчи да убеди приятелката си да се срещне тайно с него в полунощ. Но мястото за тайната среща е странно — дърво с надвиснали клони, където един мъж е обесен за убийство. Възлюбената на убиеца сигурно е имала нещо общо с убийството или може би и без друго точно са се готвели да я накажат, защото трупът му я подканва да бяга. Тази част с говорещия труп очевидно е странна, но едва в третия стих „Дървото на обесения“ започва да става стряскаща. Осъзнавате, че този, който пее песента, е мъртвият убиец. Той още виси на дървото, на което е обесен. И макар да е казал на любимата си да бяга, той все я пита дали ще дойде да се срещне с него. Фразата: „Дето казах ти: бягай, та да бъдем свободни и двамата с теб“ е най-стряскащата, защото отначало си мислите, че той говори за момента, когато й е казал да избяга, за да може евентуално да се спаси. После обаче се питате дали е искал да й каже да бяга към него. Към смъртта. В последната строфа е ясно, че той чака именно това. Неговата любима, с огърлицата от въже, увиснала мъртва до него на дървото.