Едно време си мислех, че убиецът е най-страшният човек, когото мога да си представя. Сега, с две участия в Игрите на глада зад гърба си, решавам да не го съдя, без да знам повече подробности. Може би неговата любима вече е била осъдена на смърт и той се е опитвал да направи нещата по-лесни за нея. Да й каже, че ще я чака. Или може би е мислел, че мястото, на което я оставя, всъщност е по-лошо от смъртта. Нима аз не исках да убия Пийта с онази спринцовка, за да го спася от Капитола? Дали това наистина беше единственият ми вариант? Вероятно не, но в онзи момент не се сещах за друг.
Предполагам обаче, че майка ми е смятала цялата история твърде извратена за едно седемгодишно момиче. Особено такова, което си прави собствени огърлици от въже. Бесенето далеч не беше нещо, което се случва само в някаква стара песен. По този начин екзекутираха много хора в Окръг 12. Можете да сте напълно сигурни, че тя не искаше да пея тази песен пред съучениците си в часа по музика. Вероятно не би искала да го правя дори тук, пред Полукс, но поне не… чакай, не, греша. Когато хвърлям поглед настрани, виждам, че Кастор ме записва. Всички ме наблюдават съсредоточено. А по бузите на Полукс се стичат сълзи, защото странната ми песен несъмнено е изровила от паметта му някаква ужасна случка в живота му. Страхотно. Въздишам и се облягам на ствола на дървото. Точно в този момент сойките-присмехулки подхващат своята интерпретация на „Дървото на обесения“. Изпята от тях, тя е наистина красива. Сега като знам, че ме снимат, млъквам и чувам Кресида да се провиква: „Стоп!“
Плутарх прекосява поляната и идва при мен, като се смее:
— Откъде измъкна това? Никой нямаше да повярва, ако го бяхме измислили! — Той премята ръка около рамото ми и ме целува по темето със силен мляскащ звук. — Ти си истинско злато!
— Не го направих заради камерите — казвам.
— Тогава е истински късмет, че са включени — казва той. — Хайде, всички, да се връщаме в града!
Пробиваме си път през гората и стигаме до голям камък. Двамата с Гейл едновременно обръщаме глави в една и съща посока, като двойка кучета, надушили следа в гората. Кресида забелязва и пита какво има в тази посока. Без да се поглеждаме, признаваме, че това е старата ни ловна явка. Тя иска да види мястото, макар да й казваме, че всъщност не е нищо особено.
Нищо особено, само едно място, където бях щастлива, мисля си аз.
Нашата скална издатина с изглед към долината. Може би не толкова зелена, колкото обикновено, но боровинковите храсти са натежали от плод. Тук започваха безкрайни дни на лов и залагане на примки, риболов и събиране на растения, скитане из гората, разтоварване от тежките мисли, докато пълнехме торбите за дивеч. Това беше вратата към препитанието и към нормалността. И всеки от нас беше ключът на другия за тази врата.
Сега няма Окръг 12, от който да се измъкваме, няма миротворци, които да мамим, няма гладни гърла, които да изхранваме. Капитолът отне всичко това и съм на косъм да изгубя и Гейл. Спойката на взаимната нужда, която ни обвързваше и сплотяваше толкова здраво през всичките тези години, се топи. Тъмни участъци, а не светлина, се показват в пространството между нас. Как е възможно днес, когато стоим сред ужасните разрушения в Окръг 12, да сме толкова сърдити един на друг, че дори да не си говорим?
Гейл ме излъга. Това беше неприемливо, дори да го е направил за мое добро. Въпреки това, извинението му изглеждаше искрено. А аз го запратих обратно в лицето му, заедно с обида, за да съм сигурна, че ще го засегна. Какво става с нас? Защо сега непрекъснато се караме? Всичко е пълна каша, но по някакъв начин чувствам, че ако се върна към корена на нашите неразбирателства, действията ми ще бъдат в сърцето на всичко. Наистина ли искам да го отблъсна?
Обвивам с пръсти една боровинка и я откъсвам от стъблото й. Завъртам я внимателно между пръстите си, после изведнъж се обръщам към Гейл и му я подхвърлям.