— И нека шансовете… — казвам. Хвърлям я високо, така че той има много време да реши дали да я отблъсне или да я приеме.
Очите на Гейл са приковани върху мен, не върху боровинката, но в последния момент той отваря уста и я улавя. Дъвче, преглъща и чак след дълга пауза изрича: „… бъдат винаги на ваша страна“. Но все пак го казва.
Кресида ни кара да седнем в нишата сред скалите, където е невъзможно да не се докосваме и се мъчи да ни накара да разговаряме за лов. Какво ни е накарало да тръгнем на лов в гората, как сме се срещнали, любимите ни моменти. Отпускаме се, започваме да се смеем по малко, докато разказваме злощастни преживявания с пчели, диви кучета и скунксове. Когато разговорът се насочва към въпроса какво е било усещането да пренесем умението си да си служим с оръжия в бомбардировките в Окръг 8, аз млъквам. Гейл просто казва: „Крайно време беше“.
Когато стигаме до градския площад, следобедът е към края си и се свечерява. Завеждам Кресида до развалините на пекарната и я моля да заснеме нещо. Единствената емоция, която успявам да докарам, е изтощение.
— Пийта, това е твоят дом. За никого от близките ти не се знае нищо след бомбардировката. Окръг 12 вече го няма. А ти призоваваш за примирие? — Поглеждам през пустотата. — Не е останал никой, който да те чуе.
Когато заставаме пред буцата метал, в която се е превърнала бесилката, Кресида пита дали някой от нас е бил изтезаван. В отговор Гейл сваля ризата си и обръща гръб към камерата. Взирам се в белезите от бичуването и отново чувам свистенето на камшика и виждам окървавеното му тяло, което виси безчувствено, държащо се само на въжетата около китките му.
— Приключих — обявявам аз. — Ще ви чакам в Градчето на победителите. Трябва да взема нещо… за майка ми.
Предполагам, че съм вървяла дотук, но следващото нещо, което осъзнавам, е, че седя на пода пред кухненските шкафове в къщата ни в Градчето на победителите. Педантично подреждам керамични буркани и стъклени бутилки в кутия. Поставям между тях чисти памучни превръзки, за да ги предпазя от счупване. Увивам китки от сухи цветя.
Внезапно си спомням розата на тоалетката ми. Беше ли истинска? И ако е истинска, дали още е там? Налага се да устоя на изкушението да проверя. Ако е там, само ще ме изплаши отново. Започвам да опаковам по-бързо.
Когато шкафовете вече са празни, се изправям и виждам, че Гейл се е материализирал в кухнята. Стряскащо е колко безшумно умее да се появява. Облегнал се е на масата, с широко разперени пръсти върху дървения плот. Поставям кутията между нас.
— Помниш ли? — пита той. — Тук ме целуна.
Значи солидната доза морфлинг, инжектирана след бичуването, не е била достатъчна, за да заличи това от съзнанието му.
— Не мислех, че ще си спомняш това.
— Трябва да съм мъртъв, за да забравя. Може би дори и тогава не бих могъл — отговаря той. — Може би ще бъда като онзи мъж в „Дървото на обесения“. Все още ще чакам отговор. — В очите на Гейл, когото никога не съм виждала да плаче, има сълзи. За да ги възпра да се излеят, се навеждам напред и притискам устни към неговите. Устните ни имат вкус на горещина, пепел и страдание. Това е изненадващ вкус за такава нежна целувка. Той се отдръпва пръв и ми се усмихва криво: — Знаех, че ще ме целунеш.
— Откъде? — казвам. Защото аз самата не знаех.
— Защото изпитвам болка — казва той. — Само по този начин получавам вниманието ти. — Той вдига кутията. — Не се тревожи, Катнис. Ще ми мине. — Излиза, преди да успея да отговоря.
Твърде изтощена съм, за да размишлявам върху последното му обвинение. Прекарвам краткото обратно пътуване до 13, свита на една седалка, като се опитвам да не обръщам внимание на Плутарх, който говори неспирно по една от любимите си теми — оръжия, с каквито човечеството вече не разполага. Високо летящи самолети, военни сателити, клетъчни дезинтегратори, дистанционно управляеми самолети, биологични оръжия с определен срок на действие. Изчезнали поради унищожаването на атмосферата, липса на ресурси или морални задръжки. Долавям съжалението на Главния гейм-мейкър, който сега може само да си мечтае за такива играчки и трябва да се задоволи с ховъркрафти, ракети тип „земя-земя“ и обикновени стари пушки.
Свалям костюма си на Сойка-присмехулка и си лягам, без да ям. На сутринта се налага Прим да ме разтърси, за да ме събуди. След закуска пренебрегвам разписанието си и се скривам да дремна в един склад. Когато се събуждам и изпълзявам измежду кутиите с тебешири и моливи, отново е време за вечеря. Получавам огромна порция грахова супа и тръгвам към Отделение „Е“, когато ме пресреща Богс.