И кръвта му, която оплисква плочките.
Част II
Нападение
10
Писъкът започва в долната част на гърба ми, проправя си път нагоре из тялото ми и накрая засяда в гърлото ми. Няма съм като авокс и се задушавам от собствената си скръб. Дори и да можех да отпусна мускулите на врата си, да оставя звука да се устреми в пространството, дали някой ще го забележи? В стаята цари хаос. Ехтят въпроси, всички се мъчат да дешифрират думите на Пийта. „А вие… в Тринайсети… до сутринта ще сте мъртви!“ Но никой не пита за човека, предал това послание, чиято кръв се лееше на екрана.
Нечий глас призовава за вниманието на останалите.
— Млъквайте! — Всички насочват погледи към Хеймич. — Не е кой знае каква голяма мистерия! Момчето ни съобщава, че ще ни нападнат. Тук. В Тринайсети.
— Откъде може да разполага с тази информация?
— Защо трябва да му имаме доверие?
— Откъде знаеш?
Хеймич изръмжава раздразнено.
— Пребиват го до смърт, докато ние тук си говорим. Какво още ви трябва? Катнис, помогни ми!
Разтърсвам се, за да събера сили и да проговоря.
— Хеймич е прав. Не знам откъде Пийта е получил тази информация. Нито дали е вярна. Но той вярва, че е така. И те… — Не мога да изрека на глас какво му причинява Сноу.
— Вие не го познавате — казва Хеймич на Коин. — Ние — да. Подгответе хората си.
Коин не изглежда разтревожена, само леко озадачена от този обрат в събитията. Тя обмисля думите, като почуква леко с пръст по ръба на контролното табло пред себе си. Когато проговаря, тя се обръща към Хеймич с равен, безизразен глас:
— Разбира се, ние сме се подготвили за такъв сценарий. Въпреки това разполагаме с цели десетилетия в подкрепа на предположението, че по-нататъшни директни нападения върху Тринайсети ще доведат до нежелан ефект за каузата на Капитола. Ядрените ракети ще освободят в атмосферата радиация с непредвидими последици за околната среда. Дори рутинните бомбардировки могат да нанесат тежки щети на военния ни комплекс, който знаем, че се надяват да си върнат. И, разбира се, те ни предизвикват да нанесем контраудар. Възможно е, предвид настоящия ни съюз с бунтовниците, тези неща да се възприемат като приемливи рискове.
— Така ли мислите? — казва Хеймич. Въпросът е малко прекалено искрен, но в Окръг 13 тънките нюанси на иронията често се губят.
— Да. Във всеки случай, крайно време е да проведем учение за сигурността от пета степен — казва Коин. — Започваме със затваряне на границите и въздушното пространство. — Тя започва да пише бързо на клавиатурата си, за да съобщи решението си. В мига, в който вдига глава, се започва.
Откакто пристигнах в Тринайсети, е имало две учения с ниска степен на тревога. Не си спомням кой знае какво за първото. Бях в интензивното отделение на болницата и мисля, че пациентите бяха освободени от участие, тъй като трудностите по преместването ни за практическо учение бяха повече от ползите. Смътно чувах някакъв механичен глас, който инструктираше хората да се съберат в жълтите зони. По време на второто — учение за действия при втора степен на тревога, предназначено за дребни кризисни ситуации — например временна карантина, докато на гражданите се правят изследвания по време на грипна епидемия — трябваше да се върнем в жилищата си. Аз останах зад една тръба в пералното помещение, пренебрегнах пулсиращите писукания, които се разнасяха по високоговорителя, и гледах как един паяк плете мрежа. Нито едно от двете преживявания не ме е подготвило за безсловесните, пронизителни, страховити сирени, чиито звуци сега се разнасят из Тринайсети. Невъзможно е да пренебрегна този звук, който сякаш е предназначен да хвърли в лудост населението на целия свят. Но тук е Окръг 13 и това не се случва.
Богс извежда двама ни с Финик от Командването, вървим по коридора, стигаме до една врата и излизаме на широко стълбище. Потоци от хора се сливат и образуват река, която тече само надолу. Никой не крещи, никой не се блъска. Дори децата не се съпротивляват. Слизаме, етаж след етаж, безмълвни, защото от сирените не може да се чуе нито дума. Оглеждам се за майка ми и Прим, но виждам единствено хората около мен. Тази вечер и двете работят в болницата, така че няма начин да пропуснат учението.
Ушите ми пукат и усещам очите си натежали. Намираме се на дълбочина, на каквато се слиза във въглищните мини. Единственият плюс е, че колкото по-надолу слизаме в земята, толкова по-приглушен става писъкът на сирените. Сякаш са предназначени да ни изтласкат физически от повърхността — и предполагам, че наистина е така. Групи хора започват да се отделят и да влизат в маркирани входове, но Богс ме насочва още по-надолу, докато най-после стълбите свършват точно пред огромна пещера. Понечвам да вляза направо, но Богс ме спира и ми показва, че трябва да размахам разписанието си пред един скенер, за да ме отметнат в списъка. Несъмнено информацията отива в някакъв компютър някъде, за да са сигурни, че никой няма да се отклони в друга посока.