Имам чувството, че самата пещера не може да реши дали е естествена или създадена от човека. Определени участъци от стените са каменни, докато други са солидно укрепени със стоманени греди и бетон. Койките за спане са изсечени направо в скалните стени. Има кухня, бани, медицински пункт за първа помощ. Това място е предназначено за продължителен престой.
Бели табелки с букви или цифри са поставени на равни интервали из пещерата. Богс ни казва да се явим в зоната, която отговаря на отделенията, където живеем — в моя случай, зона „Е“ за Отделение „Е“, — и в този момент към нас бавно се приближава Плутарх.
— А, ето ви и вас — казва той. Последните събития не са помрачили особено настроението му. Той все още сияе от щастие заради успешната ефирна атака на Бийти. Вижда по-мащабната картина, не отделните детайли. Не наказанието на Пийта или надвисналото взривяване на Тринайсети. — Катнис, очевидно моментът е лош за теб, имам предвид временните неприятности на Пийта, но трябва да си даваш сметка, че ще те гледат други хора.
— Какво? — казвам. Не мога да повярвам, че той току-що нарече ужасното положение на Пийта „временни неприятности“.
— Останалите хора в бункера ще вземат пример от теб как да реагират. Ако ти си спокойна и смела, останалите ще се опитат също да бъдат такива. Ако изпаднеш в паника, тя може да се разпростре като горски пожар — обяснява Плутарх. Аз само се взирам в него. — Огънят може да се разпространи, така да се каже — продължава той, сякаш схващам твърде бавно.
— Защо просто не се държа, сякаш съм пред камерите, Плутарх? — казвам.
— Да! Идеално. Човек винаги е по-смел, когато има публика — казва той. — Виж какъв кураж показа Пийта току-що.
Едва се сдържам да не му ударя шамар.
— Трябва да се върна при Коин преди забраната на движението да влезе в сила. Ти продължавай да се справяш все така добре — казва той, а после се отклонява в друга посока.
Прекосявам помещението и отивам до голямата буква „Е“, закрепена на стената. Определеното за нас място е означен с линии квадратен участък с размери четири на четири метра. В стената са вградени две койки — една от нас ще спи на пода — и ниша за складиране на вещи. Върху лист бяла хартия, покрит с прозрачна пластмаса, пише ПРАВИЛНИК НА БУНКЕРА. Втренчвам се в малките черни петънца по листа. За известно време те са замъглени от останалите капчици кръв, които, изглежда, не мога да изтрия от съзнанието си. Бавно думите идват на фокус. Първият раздел е озаглавен: „При пристигането“.
1. Проверете къде са всички членове на вашето жилищно отделение.
Майка ми и Прим не са пристигнали, но аз бях една от първите, които стигнаха до бункера. И двете вероятно помагат за преместването на пациентите в болницата.
2. Явете се в Снабдителния пункт и подсигурете по една раница за всеки от членовете на вашето Жилищно отделение. Подгответе Жилищната си зона. Върнете раницата/те.
Оглеждам пещерата, докато откривам Снабдителния пункт — дълбоко помещение, отделено с гише. Зад него чакат хора, но там все още няма особено оживление. Приближавам се, съобщавам буквата на нашето помещение и искам три раници. Един мъж проверява някакъв списък, издърпва определените раници от лавиците и ги мята на гишето. Слагам едната на гърба си и хващам в ръце другите две, обръщам се и виждам, че зад мен бързо се оформя група. „Извинете“, казвам аз и пренасям запасите си през тълпата. Въпрос на подходящ избор на момент ли е? Или Плутарх е прав? Дали тези хора моделират поведението си върху моето?
Връщам се на определеното за нас място, отварям една раница и намирам тънък дюшек, чаршафи, два ката сиви дрехи, четка за зъби, гребен и електрическо фенерче. Преглеждам съдържанието на другите две раници. Единствената очебийна разлика е, че в тях има както сиви, така и бели дрехи. Последните трябва да са за майка ми и Прим, ако дават медицинско дежурство. Оправям леглата, прибирам дрехите, връщам раниците и нямам какво друго да правя, освен да спазя последното правило.