3. Чакайте по-нататъшни инструкции.
Сядам с кръстосани крака на пода да чакам. Помещението се изпълва с все повече хора, които заемат определените им места и получават запасите си. След малко всичко ще е пълно. Чудя се дали майка ми и Прим ще прекарат нощта там, където са преместени пациентите. Сигурно не. Имената им бяха в списъка тук. Вече започвам да се тревожа, когато се появява майка ми. Поглеждам зад нея в морето от непознати.
— Къде е Прим?
— Не е ли тук? — пита тя. — Трябваше да дойде направо от болницата. Тръгна си десет минути преди мен. Къде е? Къде може да е отишла?
За миг здраво стисвам клепачи, за да я проследя, както бих проследила набелязана плячка по време на лов. Виждам я как реагира на сирените, втурва се да помогне на пациентите, кимвам, когато й дават знак да слезе в бункера, а после се поколебавам заедно с нея на стълбите. Раздвоена за миг. Но защо?
Бързо отварям очи.
— Котаракът! Върнала се е за него!
— О, не — казва майка ми. И двете знаем, че съм права. Тръгваме срещу прииждащата тълпа и се мъчим да се измъкнем от бункера. Далеч напред виждам как се готвят да затворят дебелите метални врати. Бавно завъртат металните колела от двете страни. Знам, че затворят ли се веднъж, нищо на света няма да убеди войниците да ги отворят. Може би това изобщо не зависи от тях. Изблъсквам хората и крещя на войниците да почакат. Пространството между вратите се смалява до близо метър, до трийсетина сантиметра. Остават само няколко сантиметра, когато провирам ръка през пролуката.
— Отворете я! Пуснете ме да изляза!
По лицата на войниците проличава смайване и те завъртат колелата малко назад. Не достатъчно, за да ме пуснат да мина, но достатъчно, за да не ми смажат пръстите. Възползвам се от шанса да провра рамото си в пролуката.
— Прим! — провиквам се нагоре по стълбите. Майка ми се моли на пазачите, докато аз се опитвам да се измъкна навън. — Прим!
Тогава го чувам. Слабият звук от стъпки по стълбите.
— Идваме! — чувам да се провиква сестра ми.
— Задръжте вратата! — Това беше Гейл.
— Идват! — казвам на пазачите и те отварят вратата на трийсетина сантиметра. Не смея да помръдна, защото се страхувам, че всички ще останем навън, докато накрая се появява Прим, с пламнали от тичане бузи, помъкнала Жълтурчето. Издърпвам я вътре и Гейл влиза след нея, като се извърта настрани, за да вкара багажа, който носи в бункера. Пазачите затварят вратите със силен и безвъзвратен трясък.
— Какво си мислеше? — Разтърсвам ядосано Прим, а после я прегръщам, като смачкваме Жълтурчето между нас.
Обяснението вече напира на устните на Прим:
— Не можех да го изоставя, Катнис. Не и втори път. Трябваше да го видиш как кръстосваше из стаята и виеше. Той би се върнал да ни защити.
— Добре. Добре. — Поемам си дъх няколко пъти, за да се успокоя, отстъпвам назад и вдигам Жълтурчето за врата. — Трябваше да те удавя, когато имах възможност. — Ушите му се присвиват назад към главата и той вдига лапа. Изсъсквам, преди той да успее да го направи, което явно го раздразва леко, тъй като смята съскането за звук, с който само той може да показва презрението си. В отговор той измяуква безпомощно като малко котенце и сестра ми веднага почва го защитава.
— О, Катнис, не го дразни — казва тя и пак го прегръща. — Той вече е толкова разстроен.
Представата, че съм наранила нежните котешки чувства на противното създание само ме предизвиква да продължа да се заяждам с него. Но Прим е искрено разтревожена. Така че вместо това си представям как козината на Жълтурчето се превръща в подплата на чифт ръкавици — картина, която ми е помагала да го издържам през годините.
— Добре, съжалявам. Ние сме под голямото „Е“ на стената. По-добре го настани, преди да се побърка. — Прим бързо се отдалечава, а аз се оказвам лице в лице с Гейл. Той държи кутията с медицинските консумативи от кухнята ни в Окръг 12. Мястото на нашия последен разговор, целувка, кавга или каквото и да е там. През рамо е преметнал ловната ми чанта.
— Ако Пийта е прав, тези неща нямаше да оцелеят — казва той.
Пийта. Кръв като дъждовни капки по прозореца. Като мокра кал по ботушите.
— Благодаря за… всичко. — Вземам вещите ни. — Какво правеше в нашите помещения?
— Просто проверявах за последно — казва той. — Ние сме в номер четирийсет и седем, ако ти потрябвам.
Почти всички са заели определеното им място след затварянето на вратите, така че се налага да прекося разстоянието до новия ни дом под погледите на поне петстотин души. Мъча се да изглеждам съвършено спокойна, за да компенсирам безумното си блъскане из тълпата. Сякаш ще заблудя някого. Много добър пример давам, няма що. Но не ме интересува. И без това всички ме мислят за побъркана. Един мъж, когото май съборих на пода, улавя погледа ми и сърдито разтрива лакътя си. Едва не изсъсквам и на него.