Прим е настанила Жълтурчето на долното легло, увит в одеяло, така че се подава само муцуната му. По този начин обича да лежи, когато има гръмотевици — единственото нещо, което наистина го плаши. Майка ми внимателно прибира кутията си в нишата за багаж. Прикляквам с опрян на стената гръб, за да видя какво е успял да „спаси“ Гейл в ловната ми чанта. Книгата с растенията, ловното яке, сватбената снимка на родителите ми и личните вещи от чекмеджето ми. Сега брошката ми с форма на сойка-присмехулка е върху екипа, който ми изработи Цина, но тук са златният медальон с капаче и сребърният парашут с канелката и перлата на Пийта. Омотавам перлата в едно крайче на парашута, заравям я дълбоко във вътрешността на чантата, сякаш това е животът на Пийта и никой не може да го отнеме, докато аз го пазя.
Слабият звук на сирените замлъква рязко. По звуковата уредба на окръга се разнася гласът на Коин, която ни благодари за образцово проведената евакуация на горните нива. Набляга, че това не е учение, тъй като Пийта Меларк, победителят от Окръг 12, е предупредил по телевизията за евентуално нападение срещу Окръг 13 тази нощ.
Точно в този момент пада първата бомба. Първо усещам удара, а после чувам експлозията, която отеква дълбоко в мен, в обвивката на вътрешностите ми, в мозъка на костите ми, в корените на зъбите ми. Всички ще умрем, казвам си аз. Поглеждам нагоре, като очаквам да видя как по протежение на тавана се отварят огромни пукнатини и върху нас се сипят масивни късове камъни, но самият бункер само се разтърсва леко. Светлините изгасват и усещам дезориентацията, предизвикана от пълната тъмнина. Нечленоразделни човешки звуци — спонтанни писъци, накъсано дишане, бебешки плач, безумен, но мелодичен смях — танцуват наоколо в заредения с напрежение въздух. После забръмчава генератор и мъждива потрепваща светлина заменя студеното осветление, обичайно за Окръг 13. Прилича повече на нашето осветление в Окръг 12, когато свещите и огънят догаряха в зимна нощ.
Посягам към Прим в полумрака, стисвам крака й и се примъквам до нея. Гласът й си остава спокоен и овладян, докато говори напевно на Жълтурчето: „Всичко е наред, миличък, всичко е наред. Тук долу сме в безопасност“.
Майка ми ни обгръща с ръце. За миг си позволявам да се почувствам като малко момиче и отпускам глава на рамото й.
— Това изобщо не беше като бомбите в Осми — казвам аз.
— Вероятно противобункерна ракета — отговаря Прим, като се старае да запази спокоен тон заради котарака. — Учихме за тях на ориентировъчните лекции за новите граждани. Предназначени са да проникват дълбоко в земята, преди да избухнат. Защото вече няма смисъл да бомбардират Тринайсети на повърхността.
— Ядрени ли са? — питам, усещайки как през тялото ми преминава мразовита тръпка.
— Не непременно — казва Прим. — В някои просто има много експлозиви. Но… предполагам, че може да е всеки от двата вида.
В тъмното трудно виждам тежките метални врати в края на бункера. Дали биха могли да ни защитят от ядрено нападение? А дори и да са стопроцентово ефективни при възпирането на радиацията, което едва ли е така, дали изобщо някога ще можем да излезем от това място? Мисълта да прекарам каквото е останало от живота ми в това каменно подземие ме ужасява. Изпитвам желание да хукна като обезумяла към вратата и да искам да ме пуснат навън, сред онова, което се намира над нас. Безсмислено е. Никога няма да ме пуснат да изляза, а мога да предизвикам паническо бягство.
— Сигурна съм, че толкова надълбоко под земята сме в безопасност — казва тъжно майка ми. Дали си мисли за баща ми, взривен на пух и прах в мините? — Но въпреки това се размина на косъм. Слава Богу, че Пийта разполагаше с нужните средства, за да ни предупреди.
Нужните средства. Общ термин, който по някакъв начин включва всичко, което му е било нужно, за да вдигне тревога. Знанието, благоприятната възможност, куража. И още нещо, което не мога да определя. Пийта водеше някаква вътрешна битка, сякаш се затрудняваше да изрече предупреждението. Защо? Лекотата, с която си служи с думите, е най-големият му талант. Дали затруднението се дължеше на изтезанията? Или на нещо по-лошо? Например лудост?
Гласът на Коин, може би с една нотка по-мрачен, изпълва бункера: силата на звука се колебае заедно с потрепването на светлините.
— Очевидно информацията на Пийта Меларк беше вярна и ние му дължим огромна признателност. Сензорите показват, че първата ракета не е била ядрена, но много мощна. Очакваме, че ще последват още. Докато трае нападението, гражданите трябва да останат в определените им зони, освен ако не получат друго нареждане.