Един войник съобщава на майка ми, че имат нужда от нея в пункта за първа помощ. Никак не й се иска да ни остави, макар че ще бъде само на трийсетина метра от нас.
— Не се тревожи за нас — казвам й аз. — Мислиш ли, че някой може да се промъкне покрай него? — Посочвам към Жълтурчето, което ми изсъсква така апатично, че всички се засмиваме. Дори на мен ми става мъчно за него. Майка ми тръгва, а аз предлагам на Прим: — Защо не се качиш на горното легло с него?
— Знам, че е глупаво… но ме е страх, че койката може да рухне върху нас по време на атаката — казва тя.
Ако койките рухнат, сигурно целият бункер ще се срути и ще ни затрупа, но решавам, че подобна логика не е много полезна. Вместо това, разчиствам нишата за багаж и правя вътре легло за Жълтурчето. После издърпвам пред нея един дюшек, на който да легнем двете със сестра ми.
Пускат ни на малки групи да отидем до тоалетната и да си измием зъбите. За днес душовете са отменени. Свивам се заедно с Прим на дюшека, като сгъвам одеялата на два ката, защото пещерата излъчва влажен хлад. Жълтурчето, нещастен въпреки постоянното внимание на Прим, се сгушва в нишата и изпуска тежкия си котешки дъх в лицето ми.
Въпреки неприятните условия се радвам, че мога да прекарам известно време със сестра си. Нещата, които заемаха съзнанието ми, откакто дойдох тук — не, всъщност от първите Игри насам — не ми оставяха много време за нея. Не я закрилях така, както трябва, както някога. В края на краищата, Гейл се върна да провери нашето жилище, а не аз. Нещо, за което трябва да се реванширам.
Осъзнавам, че дори не съм си направила труда да я попитам как се справя с шока от идването тук.
— Е, как ти харесва Окръг 13, Прим?
— Точно в момента ли? — пита тя и двете се смеем. — Понякога ми е ужасно мъчно за вкъщи. Но после си спомням, че вече не е останало нищо, за което да ми е мъчно. Тук се чувствам по-защитена. Не се налага да се тревожим за теб. Е, не по същия начин. — Тя прави пауза, а после по устните й пробягва свенлива усмивка. — Мисля, че ще ме обучат за лекар.
За пръв път чувам за това.
— Ами, разбира се, че ще те обучат. Би било глупаво от тяхна страна да не те направят лекар.
— Напоследък ме наблюдават, когато помагам в болницата. Вече карам медицински курсове. Само материал за начинаещи. Знам повечето неща отпреди. И все пак има много за учене — казва ми тя.
— Страхотно — казвам й аз. Прим — лекарка. В Окръг 12 дори не можеше да си мечтае за това. В душата ми присветва пламъче като от кибритена клечка. Може би бунтът ще ни донесе точно такова бъдеще.
— А ти, Катнис? Ти как се справяш? — Тя почесва нежно Жълтурчето между очите. — И не казвай, че си добре.
Така е. Чувствам се точно обратното на „добре“ — каквото и да е то. Затова продължавам и й разказвам за Пийта, колко зле е изглеждал пред камерата и как според мен точно в този момент сигурно го убиват. Известно време Жълтурчето трябва да се грижи само за себе си, защото сега Прим насочва вниманието си към мен. Прегръща ме и отмята с пръсти косата ми зад ушите. Мълча, защото всъщност няма какво повече да кажа и усещам пронизваща болка на мястото, където е сърцето ми. Може би дори получавам сърдечен пристъп, но ми се струва, че не си заслужава да го споменавам.
— Катнис, според мен президентът Сноу няма да убие Пийта — казва тя. Разбира се, че ще каже така — това са думите, които според нея ще ме успокоят. Но продължението им ме сварва неподготвена: — Ако го направи, вече няма да му е останал никой, на когото държиш. Няма да разполага с никакъв начин да ти причини болка.
Внезапно в паметта ми възкръсва споменът за друго момиче — момиче, което беше видяло всички злини, които Капитолът можеше да измисли. Джоана Мейсън, момичето-трибут от Окръг 7, на последната арена. Опитвах се да й попреча да влезе в джунглата, където сойките-бъбрици имитираха гласовете на наши любими хора, подложени на изтезания, но тя ме отблъсна с думите: „Не могат да ми направят нищо. Аз не съм като вас, другите. Не е останал човек, когото обичам“.
Тогава разбирам, че Прим е права, че Сноу не може да си позволи да убие Пийта, особено сега, когато Сойката-присмехулка сее такъв смут. Той вече уби Цина. Унищожи дома ми. Семейството ми, Гейл и дори Хеймич са извън неговия обсег. Разполага единствено с Пийта.
— Е, какво според теб ще му направят? — питам.
Прим звучи с поне хиляда години по-възрастна, когато казва:
— Каквото е нужно, за да те пречупи.