11
Какво ще ме пречупи?
Това е въпросът, който ме поглъща през следващите три дни, докато чакаме да ни освободят от нашия безопасен затвор. Какво ще ме разбие на милион парчета, така че да не мога вече да бъда поправена, да бъда напълно безполезна? Не споменавам това на никого, но то поглъща часовете ми в будно състояние и се вплита в кошмарите ми.
През това време падат още четири противобункерни ракети, всички — масивни, всички — много разрушителни, но атаката не е сгъстена. Интервалите между бомбите са по цели часове — точно когато си мислиш, че нападението е свършило, нова експлозия изпраща шокови вълни, които те разтърсват отвътре. Сякаш целта е по-скоро да ни попречат да излезем от бункерите, отколкото да унищожат Окръг 13. Да обезсилят окръга — да. Да принудят хората да хвърлят огромни усилия, за да върнат мястото отново към живота. Но да го унищожат? Не. Коин беше права в това отношение. Не унищожаваш онова, над което искаш да се сдобиеш с власт в бъдеще. Предполагам, че това, което искат в действителност, в краткосрочен план, е да спрат ефирните атаки и да ме държат далече от телевизионните екрани на Панем.
Не ни дават почти никаква информация какво става. Екраните ни никога не се включват и получаваме само кратки последни новини в аудио формат от Коин относно естеството на бомбите. Безспорно, войната продължава да се води, но какво точно е положението няма никаква представа.
Вътре в бункера, сътрудничеството е най-важното правило. Придържаме се към стриктно разписание относно храненето и къпането, упражненията и съня. Позволяват се кратки периоди за общуване, с цел облекчаване на еднообразието. Нашето помещение става много популярно, защото и децата, и възрастните са омаяни от Жълтурчето. Той се превръща в знаменитост благодарение на вечерната си игра „Щурата котка“. Измислих я случайно преди няколко години, по време на едно спиране на електричеството през зимата. Размърдвате по пода лъч от електрическо фенерче и Жълтурчето се опитва да го улови. Доставя ми удоволствие, защото според мен показва колко е глупав, но кой знае защо, всички тук го смятат за умен и възхитителен. Дори ми отпускат специален комплект батерии — огромно разточителство, — които да използвам за тази цел. Гражданите на Окръг 13 наистина жадуват за развлечения.
На третата вечер, по време на играта ни, намирам отговор на въпроса, който ме измъчва. Положението, в което се намирам, прилича на „Щурата котка“. Аз съм Жълтурчето. Пийта — това, което така отчаяно искам да опазя — е светлината. Докато му се струва, че има шанс да улови изплъзващата се светлина под лапите си, той е настръхнал от агресия. (Така се чувствам аз, откакто напуснах арената, заедно с Пийта, жив.) Когато светлината угасне напълно, за известно време Жълтурчето е разстроен и смутен, но се съвзема и се насочва към други занимания. (Това е, което ще се случи, ако Пийта умре.) Но онова, което хвърля Жълтурчето в истински смут и го кара да се върти като обезумял, е моментът, когато оставям светлината включена, но я поставям безнадеждно далече от неговия обсег, високо на стената, недостижима дори за неговото умение да скача. Той обикаля напред-назад под стената, плаче и е невъзможно да го утешим или да отвлечем вниманието му. Напълно откача, докато не изгася светлината. (Именно това се опитва Сноу да ми причини сега, само че не знам каква форма ще приеме играта му.)
Може би Сноу иска да стигна точно до този извод. Мисълта, че Пийта е в негова власт и е подложен на изтезания, за да изтръгнат от него сведения за бунтовниците, беше тежка. Но мисълта, че го изтезават специално за да ме сломят, е непоносима. И именно под бремето на това разкритие започвам наистина да се пречупвам.
След играта на „Щурата котка“ ни нареждат да си лягаме. Електричеството ту идва, ту гасне: понякога лампите светват силно и ярко, друг път присвиваме очи в полумрака. Когато идва време за лягане, гасят лампите и включват аварийните светлини във всяко отделение. Прим, която е решила, че стените ще издържат, прегръща Жълтурчето и ляга на долното легло. Майка ми е на горното. Предлагам да се настаня на едно от леглата, но те ме убеждават да остана върху дюшека на пода, защото твърде много се мятам насън.
В момента не се мятам, защото в усилието да не се разпадна, напрягам мускули. Болката над сърцето ми се връща и си представям как оттам тръгват малки пукнатини и се разпростират в цялото ми тяло. По гърдите, по ръцете и краката, по лицето ми, което се набраздява от пукнатини. Едно силно разтърсване от противобункерна ракета ще е достатъчно да ме разбие на причудливи, остри като бръснач парченца.
Когато и най-неспокойните хора потъват в сън, внимателно се измъквам от одеялото и тръгвам на пръсти през пещерата, за да намеря Финик. Кой знае защо усещам, че той ще разбере. Той седи под аварийната лампа в своето кътче и връзва възли, без дори да си дава вид, че си почива. Докато му разказвам шепнешком как съм разкрила плана на Сноу да ме пречупи, ми просветва. Тази стратегия не е нищо ново за Финик. Именно това го е пречупило.