— Това ти причиняват с Ани, нали? — питам.
— Ами, едва ли са я арестували, защото смятат, че тя ще е огромен извор на информация за бунтовниците — казва той. — Знаят, че никога не бих рискувал да й кажа нещо подобно. За да я предпазя.
— О, Финик. Толкова съжалявам — казвам аз.
— Не, аз съжалявам. Че не те предупредих по някакъв начин — казва ми той.
Внезапно в ума ми изплува спомен. Вързана съм с ремъци за леглото, полудяла от гняв и скръб след измъкването от арената. Финик се опитва да ме утеши за Пийта. „Много бързо ще разберат, че не знае нищо. И няма да го убият, защото мислят, че могат да го използват срещу теб“.
— Но ти ме предупреди. На борда на ховъркрафта. Само че когато каза, че ще използват Пийта срещу мен, си мислех, че ще е като стръв. За да ме примамят по някакъв начин в Капитола.
— Не биваше да казвам дори това. Беше твърде късно, за да ти е полезно. При положение, че не те бях предупредил преди Юбилейните игри, трябваше да си държа устата затворена за начина, по който действа Сноу. — Финик дръпва рязко края на въжето си и един сложен възел отново се превръща в права линия. — Работата е там, че не го знаех, когато се запознахме. След първите ти Игри си мислех, че любовната история е преструвка от твоя страна. Всички очаквахме да продължиш тази стратегия. Но едва след като Пийта се удари в силовото поле и едва не загина, аз… — Финик се поколебава.
Спомените ми се връщат към арената. Как се разплаках, когато Финик свести Пийта. Странното изражение върху лицето на Финик. Как извини поведението ми, приписвайки го на мнимата ми бременност.
— Тогава ти какво?
— Тогава разбрах, че съм те преценил погрешно. Че наистина го обичаш. Не казвам по какъв начин. Може би и ти самата не знаеш. Но всеки, който се вгледа по-внимателно, ще разбере колко много държиш на него — казва тихо той.
Всеки? При посещението си преди Турнето на победата Сноу поиска да разсея всички съмнения относно любовта си към Пийта. „Убеди мен“, каза Сноу. Изглежда, че под онова горещо розово небе, когато Пийта беше на границата между живота и смъртта, най-после съм успяла. И по този начин му дадох оръжието, което му беше нужно, за да ме пречупи.
Двамата с Финик дълго време седим мълчаливо и гледаме как възлите се разпадат и изчезват. Накрая го питам:
— Как издържаш?
Финик ме поглежда невярващо:
— Не издържам, Катнис! Очевидно не мога. Всяка сутрин се изтръгвам от кошмарите и откривам, че събуждането не ми носи облекчение. — Нещо в изражението ми го спира. — По-добре да не се поддаваш на това. Нужно е десет пъти повече време да се съвземеш, отколкото да рухнеш.
Е, той сигурно знае. Поемам си дъх и се насилвам да се взема в ръце.
— Колкото повече се разсейваш с нещо, толкова по-добре — казва той. — Първата ни работа утре ще бъде да ти намерим и на теб едно въже. Дотогава вземи моето.
Прекарвам остатъка от нощта, седнала на дюшека си, като вманиачено правя възли и ги показвам на Жълтурчето за внимателен оглед. Ако някой му се стори подозрителен, той замахва с лапа, сваля го на земята и го захапва няколко пъти, за да се увери, че го е довършил. На сутринта пръстите ме болят, но не се предавам.
Тъй като вече са изминали двайсет и четири часа в пълна тишина, Коин най-после обявява, че можем да напуснем бункера. Старите ни жилищни отделения са разрушени от бомбардировките. Всички трябва да следват точните указания как да стигнат до новите. Разчистваме определените ни места, както сме инструктирани и послушно се нареждаме на опашка пред вратата.
Все още съм в средата на опашката, когато се появява Богс и ме издърпва от редицата. Прави знак на Гейл и Финик да дойдат с нас. Хората се отдръпват настрани, за да ни пуснат да минем. Някои дори ми се усмихват — изглежда съм им станала по-симпатична с играта на „Щура котка“. Излизаме, качваме се по стълбите, тръгваме по коридора, влизаме в един от онези асансьори, които могат да се движат във всички посоки и накрая стигаме в Отдела за специална отбрана. По пътя не виждаме никакви разрушения, но все още сме на голяма дълбочина.
Помещението, в което влизаме, е съвсем същото като Командването. Коин, Плутарх, Хеймич, Кресида и всички останали около масата изглеждат изтощени. Някой най-после е извадил запасите от кафе — макар да съм сигурна, че тук то се разглежда само като стимулант за спешни случаи — и Плутарх е обвил здраво чашата си с две ръце, сякаш всеки момент може да му я вземат.