Няма празни приказки.
— Четиримата трябва да се подготвите за излизане над земята — казва президентът. — Имате два часа да заснемете кадри, показващи щетите от бомбардировките, да покажете ясно, че военните сили на Тринайсети не само продължават да функционират, но и владеят положението, и най-важното, че Сойката-присмехулка е още жива. Някакви въпроси?
— Може ли по едно кафе? — моли Финик.
Раздават ни димящи чаши. Взирам се без удоволствие в блестящата черна течност: никога не съм била голям поклонник на кафето, но си мисля, че може би ще ми помогне да остана на крака. Финик слага сметана в чашата ми и посяга към захарницата.
— Искаш ли бучка захар? — пита той със стария си прелъстителен тон. Точно така се запознахме — когато Финик ми предложи захар. Заобиколени от коне и колесници, костюмирани и гримирани за тълпите, преди да станем съюзници. Преди да го опозная. При този спомен се усмихвам. — Ето, така е по-вкусно — казва той с истинския си глас и пуска три бучки в чашата ми.
Обръщам се да тръгна, за да се преоблека в костюма си на Сойка-присмехулка и забелязвам, че Гейл наблюдава двама ни с Финик с нещастно изражение. Сега пък какво? Наистина ли си мисли, че между нас става нещо? Може би снощи ме е видял да отивам в отделението на Финик. Трябваше да мина покрай мястото на семейство Хотърн, за да стигна дотам. Предполагам, че това го е засегнало — решил е, че предпочитам да потърся компанията на Финик вместо неговата. Е, хубаво. Пръстите ми са ожулени от въжето, едва си държа очите отворени и цял снимачен екип ме чака да направя нещо блестящо. А Сноу държи Пийта в плен. Гейл може да мисли каквото си иска.
В новата Стая за преобразяване в Отдела за специална отбрана подготвителният екип набързо ме напъхва в костюма ми на Сойка-присмехулка, прави ми прическа и нанася минимално количество грим, още преди кафето ми да е изстинало. След десет минути актьорите и екипът за следващите пропове поемат по дългия път към изхода. Пия кафето си в движение и установявам, че сметаната и захарта силно подобряват вкуса му. Изпивам последната глътка от дъното на чашата и усещам лек прилив на енергия.
Изкачваме последната стълба, Богс натиска някакъв лост и люкът се отваря над нас. Нахлува свеж въздух. Вдишвам го на големи глътки и за първи път си позволявам да почувствам колко много съм мразела бункера. Излизаме в гората и докосвам с ръце листата над главата ми. Някои едва започват да променят цвета си. „Кой ден сме?“, питам, без да се обръщам конкретно към някого. Богс ми казва, че другата седмица започва септември.
Септември. Това означава, че Сноу държи Пийта в лапите си от пет, може би шест седмици. Оглеждам един лист върху дланта си и виждам, че треперя. Не мога да си наложа да спра. Приписвам го на кафето и се съсредоточавам върху задачата да забавя дишането си, което е прекалено учестено за темпото, с което се движа.
По пръстта и тревата започват да се появяват отломки. Стигаме до първия кратер, трийсетина метра широк и незнайно колко дълбок. Много. Богс казва, че вероятно всички на първите десет нива са загинали. Заобикаляме ямата и продължаваме.
— Можете ли да го построите отново? — пита Гейл.
— Не и в скоро време. Тук нямаше кой знае какво. Няколко резервни генератора и птицеферма — казва Богс. — Просто ще го запечатаме.
Дърветата изчезват, когато влизаме в зоната зад оградата. Около кратерите има смесица от стари и нови отломки. Преди бомбардировките съвсем малка част от Тринайсети е била над земята. Няколко охранителни пункта. Зоната за тренировки. Около трийсет сантиметра от най-горния етаж на нашата сграда — където прозорецът на Жълтурчето се издаваше навън — с еднометров стоманен щит. Дори това не е било предназначено да издържи нещо повече от повърхностно нападение.
— Колко преднина ви даде предупреждението на момчето? — пита Хеймич.
— Десетина минути: след това и собствените ни системи щяха да засекат ракетите — казва Богс.
— Но ви беше от помощ, нали? — питам. Няма да го понеса, ако каже „не“.
— Абсолютно — отговаря Богс. — Успяхме да евакуираме цивилните граждани. По време на атака всяка секунда има значение. Тези десет минути спасиха живота на много хора.
Прим, мисля си аз. И Гейл. Те пристигнаха в бункера само две минути преди да падне първата ракета. Пийта може би ги е спасил. Трябва да добавя имената им към списъка с неща, за които винаги ще му бъда длъжница.
На Кресида й хрумва идеята да ме заснеме пред старата Сграда на справедливостта, което е донякъде смешно, тъй като Капитолът я използва като декор за лъжливи новинарски емисии от години, за да покаже, че окръгът вече не съществува. Сега, след неотдавнашното нападение, Сградата на справедливостта се намира на десетина метра от ръба на нов кратер.