Приближаваме към мястото, където някога е бил главният вход, Гейл сочи нещо и цялата група забавя ход. Отначало не разбирам какъв е проблемът, а после виждам земята, осеяна със свежи розови и червени рози.
— Не ги докосвайте! — изкрещявам. — Те са за мен!
Отблъскващо сладкият мирис ме удря в носа, а сърцето ми започва да блъска като чук в гърдите. Значи не съм си я измислила. Розата на тоалетката ми. Пред мен лежи второто послание на Сноу. Прекрасни розови и червени цветя с дълги стъбла — същите, които красяха декора в студиото, където двамата с Пийта дадохме интервюто си след победата. Цветя, предназначени не за един, а за двама влюбени.
Обяснявам на останалите, колкото мога по-добре. На вид изглеждат безобидни, макар и генетично изменени, цветя. Две дузини рози. Леко увехнали. Най-вероятно пуснати след последната бомбардировка. Екип в специално облекло ги събира и ги отнася. Уверена съм обаче, че няма да открият в тях нищо необичайно. Сноу знае какво точно ми причинява. Същото е, като в онзи момент, когато пребиха Цина, докато аз гледах от вътрешността на цилиндъра, с който ме изстрелваха на арената. Измислено, за да ме извади от равновесие.
Както и тогава, се опитвам да се съвзема и да отвърна на удара. Но докато Кресида настанява Кастор и Полукс по местата им, усещам как започва да ме обхваща нервност. Изморена съм, напрегната съм и не мога да съсредоточа ума си върху нищо друго, освен върху Пийта, откакто видях розите. Кафето беше огромна грешка. Това, от което нямах нужда, беше стимулант. Тялото ми видимо трепери и не мога да си поема дъх. След дните, прекарани в бункера, примижавам, независимо в каква посока се обръщам, и очите ме болят от светлината. Дори на хладния ветрец по лицето ми се стичат струйки пот.
— Би ли повторила какво точно искаш да направя?
— Само няколко бързи реплики, които показват, че си жива и още се бориш — казва Кресида.
— Добре. — Заемам позиция и после се втренчвам в червената лампичка. Дълго стоя така и после казвам: — Съжалявам, не ми идва нищо наум.
Кресида се приближава до мен.
— Добре ли се чувстваш?
Кимвам. Тя измъква от джоба си кърпа и попива потта от лицето ми.
— Искаш ли да опитаме като преди с въпроси и отговори?
— Да. Мисля, че това ще помогне. — Скръствам ръце, за да прикрия треперенето. Хвърлям поглед към Финик, който вдига окуражително палци. Но и самият той изглежда доста нестабилен.
Кресида отново заема мястото си.
— И така, Катнис. Ти оцеля след бомбардировката на Окръг 13 от Капитола. Какво беше усещането в сравнение с това, което изживя на земята в Осми?
— Този път бяхме толкова дълбоко под земята, че нямаше реална опасност. Окръг Тринайсет е жив и в добро състояние, и аз също… — Гласът ми пресеква.
— Я повтори тази реплика — казва Кресида. — „Тринайсети е жив и в добро състояние, и аз също“.
Поемам си дъх, като се мъча да изтласкам въздуха надолу към диафрагмата си.
— Тринайсети е жив, а също и… — Не, не става.
Кълна се, че още усещам мириса на розите.
— Катнис, само тази реплика и приключваш за днес, обещавам — казва Кресида. — „Тринайсети е жив и в добро състояние, и аз също“.
Разлюлявам ръце, за да се поотпусна. Поставям юмруци на хълбоците си. После ги отпускам отстрани по тялото си. Устата ми много бързо се пълни със слюнка и усещам как в дъното на гърлото ми се надига позив за повръщане. Преглъщам с усилие и разтварям устни, за да мога да изрека глупавата реплика и да отида да се скрия в гората и… — точно в този момент се разплаквам.
Невъзможно е да бъда Сойката-присмехулка. Невъзможно е да завърша дори това единствено изречение. Защото сега знам, че последствията от всичко, което кажа, ще се изсипят директно върху Пийта. Ще доведат до изтезания за него. Но не и до смъртта му — не, нищо толкова милостиво. Сноу ще се погрижи животът му да е много по-ужасен от смъртта.
— Стоп — казва Кресида тихо.
— Какво й става? — пита полугласно Плутарх.
— Проумя как Сноу използва Пийта — казва Финик.
От полукръга от хора пред мен се разнася нещо като колективна съчувствена въздишка. Защото сега знам. Защото вече няма начин да не го знам. Защото, оставяйки настрана неудобството от чисто военна гледна точка, до което води загубата на една Сойка-присмехулка, аз съм сломена.
Няколко чифта ръце посягат да ме прегърнат. Но накрая приемам да ме утеши единствено Хеймич, защото той също обича Пийта. Посягам към него и изричам нещо, което звучи като името му, и той идва, прегръща ме и ме гали по гърба.