— Всичко е наред. Всичко ще се оправи, скъпа. — Слага ме да седна на парче от счупена мраморна колона и ме прегръща с една ръка, докато хълцам.
— Вече не мога да правя това.
— Знам — отговаря Хеймич.
— Мисля си все едно и също — какво ще причини той на Пийта — защото съм Сойката-присмехулка — изричам мъчително аз.
— Знам — повтаря Хеймич и ме прегръща по-силно.
— Видя ли? Колко странно се държеше той? Какво… му причиняват? — Мъча се да си поема дъх между риданията, но успявам да изрека една последна фраза. — Аз съм виновна! — А после бариерата рухва, изпадам в истерия, в ръката ми се забива игла и светът изчезва.
Онова, което ми инжектират — каквото и да е то — сигурно е силно, защото минава цял ден, преди да дойда на себе си. Но сънят ми не е бил спокоен. Имам усещането, че изплувам от свят, изпълнен с мрачни, обитавани от призраци места, където съм пътувала сама. В стола до леглото ми седи Хеймич, с бледа като восък кожа и кървясали очи. Спомням си за Пийта и пак се разтрепервам.
Хеймич протяга ръка и стисва рамото ми.
— Всичко е наред. Ще се опитаме да измъкнем Пийта.
— Какво? — Това звучи безсмислено.
— Плутарх изпраща спасителен отряд. Разполага с вътрешни хора. Смята, че можем да върнем Пийта жив — казва той.
— Защо не го направихме преди? — питам аз.
— Защото е скъпо. Но всички са съгласни, че именно това трябва да се направи. Бяхме изправени пред същия избор на арената. Да направим каквото е нужно, за да те поддържаме жива и действаща. Не можем да изгубим Сойката-присмехулка сега. А ти не можеш да изпълниш ролята си, преди да си спокойна, че Сноу не може да излива гнева си върху Пийта. — Хеймич ми подава чаша.
— Ето, пийни нещо.
Бавно сядам в леглото и отпивам глътка вода.
— Какво имаш предвид под „скъпо“?
Той свива рамене:
— Ще бъдат провалени прикрития. Възможно е да загинат хора. Но не забравяй, че те умират всеки ден. И не е само Пийта: ще измъкнем също и Ани заради Финик.
— Къде е той? — питам.
— Зад онзи параван, спи, след като му дадоха успокоително. Изгуби самообладание веднага след като те упоихме — казва Хеймич. Усмихвам се леко, чувствам се вече не толкова слаба. — Да, беше наистина отлично изпълнение. Вие двамата откачихте и Богс замина да организира мисията за измъкването на Пийта. Официално, излъчваме повторения.
— Е, ако Богс е начело на операцията, това е плюс — казвам.
— О, той се справя блестящо. Мисията беше само за доброволци, но той се направи, че не забелязва как размахвам ръка във въздуха — казва Хеймич. — Виждаш ли? Той показа точна преценка.
Нещо не е наред. Хеймич малко прекалено усърдно се опитва да ме ободри. Това наистина не е в стила му.
— Е, кой друг се яви като доброволец?
— Мисля, че бяха общо седем души — казва той уклончиво.
Стомахът ми се присвива от лошо предчувствие.
— Кой друг, Хеймич? — настоявам.
Хеймич най-после зарязва престорено добросърдечното държание.
— Знаеш още кой, Катнис. Знаеш кой се отзова пръв.
Разбира се, че знам.
Гейл.
12
Днес може да загубя и двамата.
Опитвам се да си представя свят, в който гласовете и на Гейл, и на Пийта са замлъкнали. Ръцете — застинали неподвижно. Очите — немигащи. Аз стоя над телата им, поглеждам ги за последен път, излизам от стаята, където лежат. Но когато отварям вратата, за да изляза навън в света, там има само огромна празнина. Бледо сиво небитие — единственото, съдържащо се в моето бъдеще.
— Искаш ли да им кажа да ти дадат успокоителни, докато всичко приключи? — пита Хеймич. Не се шегува. Това е човек, прекарал целия си зрял живот в пиянство, опитвайки се да се упои, за да забрави престъпленията на Капитола. Шестнайсетгодишното момче, спечелило Вторите Юбилейни игри, сигурно е имало любими хора — семейство, приятели, може би любимо момиче — и се е борило да се върне при тях. Къде са те сега? Как така, докато му натрапиха Пийта и мен, в живота му нямаше абсолютно никого? Какво е направил Сноу с тях?
— Не — казвам аз. — Искам да отида в Капитола. Искам да участвам в спасителната мисия.
— Вече заминаха — отговаря Хеймич.
— Преди колко време тръгнаха? Мога да ги настигна. Мога… — Какво? Какво бих могла да направя?
Хеймич поклаща глава:
— Това няма да стане. Ти си прекалено ценна и прекалено уязвима. Говореше се да те изпратят в някой друг окръг, за да отклоним вниманието на Капитола, докато се провежда спасителната операция. Но никой не смяташе, че ще можеш да се справиш.