— Моля те, Хеймич. — Сега говоря умолително. — Трябва да правя нещо. Не мога просто да седя тук и да чакам да ми кажат, че са загинали. Все има нещо, което мога да направя!
— Добре. Нека да говоря с Плутарх. Ти не мърдай оттук. — Но аз не мога. Стъпките на Хеймич още отекват в коридора, когато ставам, отмятам завесата и намирам Финик проснат по корем, с ръце, омотани в калъфката на възглавницата. Макар че е малодушно — дори жестоко — да го събуждам и да го връщам от сенчестата, смълчана земя на наркотичния сън към суровата реалност, събирам сили и го правя, защото не мога да понеса да се изправя пред това сама.
Докато обяснявам положението ни, първоначалната му тревога мистериозно се уталожва.
— Нима не виждаш, Катнис: това ще реши нещата. По един или друг начин. До края на деня те вече ще са или мъртви, или с нас. Това е… това е повече, отколкото можехме да се надяваме!
Е, това е доста оптимистичен начин да се гледа на положението. И все пак мисълта, че това мъчение скоро ще свърши, действа донякъде успокояващо.
Някой рязко дръпва завесата — появява се Хеймич. Има задача за нас, ако можем да се съвземем. Все още им трябват заснети след бомбардировките кадри от Тринайсети.
— Ако успеем да ги получим в следващите няколко часа, Бийти може да ги излъчва постепенно, докато тече спасителната операция и така може би ще отклони вниманието на Капитола в друга посока.
— Да, отвличане на вниманието — казва Финик. — Един вид примамка.
— Нужно ни е нещо толкова вълнуващо, че дори президентът Сноу да не може да се откъсне. Сещате ли се за нещо такова? — пита Хеймич.
Фактът, че имам задача, която може да помогне на мисията, изведнъж ми помага отново да се съсредоточа. Докато закусвам набързо и ме подготвят, се опитвам да измисля какво мога да кажа. Президентът Сноу сигурно се пита как ми е въздействала кръвта на пода и неговите рози. Ако иска да бъда сломена, значи трябва да му покажа точно обратното. Но едва ли ще е убедително, ако само изкрещя няколко дръзки закани пред камерата. А и така няма да спечеля никакво време за спасителния екип. Изблиците са кратки. Разказите са това, което отнема време.
Не знам дали ще излезе нещо, но когато целият телевизионен екип се събира, питам Кресида дали може за начало да ми зададе някакъв въпрос за Пийта. Сядам на повалената мраморна колона, където претърпях нервния си срив и чакам червената лампичка и въпроса на Кресида.
— Как се запозна с Пийта? — пита тя.
И тогава правя онова, което Хеймич искаше още от първото ми интервю. Отварям се.
— Когато се запознах с Пийта, бях на единайсет години и полумъртва. — Разказвам за онзи ужасен ден, когато се опитах да продам бебешките дрешки в дъжда, как майката на Пийта ме изгони от вратата на пекарната и как той си навлече бой, за да ми донесе хлябовете, които ни спасиха живота. — Никога дори не бяхме разговаряли. За първи път говорих с Пийта във влака на път за Игрите.
— Но той вече е бил влюбен в теб — казва Кресида.
— Предполагам. — Позволявам си да се усмихна леко.
— Как понасяш раздялата? — пита тя.
— Не добре. Знам, че всеки момент Сноу може да го убие. Особено след като Пийта предупреди Тринайсети за бомбардировката. Ужасно е да живееш с подобно нещо. Но заради онова, на което го подлагат, вече нямам никакви задръжки. И ще направя каквото е нужно, за да унищожим Капитола. Най-после съм свободна. — Поглеждам нагоре и проследявам полета на един ястреб в небето. — Президентът Сноу веднъж ми призна, че Капитолът е крехък. В онзи момент не разбрах какво има предвид. Беше трудно да виждам ясно, защото се страхувах толкова много. Сега не ме е страх. Капитолът е крехък, защото разчита на окръзите за всичко. Храна, енергия, дори миротворците, които ни контролират. Ако ние провъзгласим свободата си, Капитолът ще рухне. Президент Сноу, благодарение на вас, официално провъзгласявам, че от днес съм свободна.
Представянето ми е, ако не блестящо, то поне задоволително. Всички харесват историята с хляба. Но посланието ми към президента Сноу е това, което задвижва мисловните „зъбни колелца“ в ума на Плутарх. Той вика Финик и Хеймич и тримата провеждат кратък, но напрегнат разговор, от който забелязвам, че Хеймич не е доволен. Изглежда, Плутарх печели — към края на разговора Финик е блед, но кима.
Финик се отправя да заеме моето място пред камерата и Хеймич му казва:
— Не си длъжен да правиш това.
— Да, длъжен съм. Ако това ще й помогне. — Финик смачква въжето на топка в ръката си. — Готов съм.
Не знам какво да очаквам. Любовна история за Ани? Разказ за злините, извършени в Окръг 4? Но Финик Одеър възприема съвсем различен подход.