— Изненадана съм, че просто не те е убил.
— О, не. Аз бях примерът. Човекът, когото да показва на младите хора като Финик, Джоана и Кашмир. За това какво може да се случи на един победител, ако създава проблеми — казва Хеймич. — Но той знаеше, че няма кого да използва срещу мен.
— Докато се появихме двамата с Пийта — казвам тихо. Той дори не свива рамене в отговор.
След като сме си свършили работата, на нас с Финик не ни остава нищо, освен да чакаме. Опитваме са да запълним тягостно влачещите се минути в Отдела за специална отбрана. Връзваме възли. Побутваме храната в купичките си. Взривяваме разни неща на стрелбището. Поради опасността от разкриване спасителният отряд не се свързва с нас. В три следобед, уречения час, заставаме напрегнати и мълчаливи в дъното на стая, пълна с монитори и компютри, и гледаме как Бийти и екипът му се опитват да установят контрол в ефира. Обичайната му нервна разсеяност е отстъпила на решителност, която не съм виждала досега. По-голямата част от интервюто ми е отпаднала, останало е само толкова, колкото да покаже, че съм жива и все още готова да се боря. Най-много време е отделено на пикантния и кървав разказ на Финик за Капитола. Дали Бийти е станал по-добър? Или на „колегите“ му в Капитола им е станало интересно и не искат да изключат Финик? През следващите шейсет минути в програмата на Капитола се редуват обичайните следобедни новини, Финик и опити за пълно затъмнение. Но техническият екип на бунтовниците успява да надделее и прави истински удар, като запазва контрола в продължение на почти цялата атака върху Сноу.
— Достатъчно! — казва Бийти, вдига рязко ръце и отстъпва излъчването на емисията отново на Капитола. Попива челото си с кърпа. — Ако не са се измъкнали оттам досега, всичките са мъртви. — Той се завърта в стола си и вижда как двамата с Финик реагираме на думите му. — Планът обаче беше добър. Плутарх показа ли ви го?
Разбира се, че не. Бийти ни завежда в друга стая и ни показва как екипът с помощта на „вътрешни хора“ от Капитола ще се опита — всъщност вече се е опитал — да освободи победителите от подземен затвор. Планът включва пускането на парализиращ газ по вентилационната система, прекъсване на електрозахранването, взривяването на бомба в правителствена сграда на няколко километра от затвора, а сега — и проникването в информационната телевизионна емисия. Бийти е доволен, че намираме плана му труден за изпълнение, защото тогава и нашите неприятели ще го сметнат за такъв.
— Като електрическия ти капан на арената ли? — питам аз.
— Точно така. А видя ли колко добра работа свърши? — казва Бийти.
Ами… всъщност не, казвам си аз.
Двамата с Финик се опитваме да останем в Командването, където със сигурност ще пристигне първото съобщение за спасителната операция, но не ни позволяват, защото тук се вършат сериозни военни дела. Отказваме да излезем от Отдела за специална отбрана и накрая оставаме да чакаме новини в стаята с птиците колибри.
Правим възли. И още възли. Няма съобщения. Пак правим възли. Тик-так. Това е часовник. Не мисли за Гейл. Не мисли за Пийта. Правим възли. Отказваме вечерята. Ожулени и кървящи пръсти. Финик най-после се предава и заема прегърбената стойка, в която се присви на арената, когато ни нападнаха сойките-бъбрици. Усъвършенствам миниатюрната примка. Думите на „Дървото на обесения“ отново и отново звучат в главата ми. Гейл и Пийта. Пийта и Гейл.
— Веднага ли обикна Ани, Финик? — питам.
— Не. — Минава дълго време, преди да добави: — Тя дълго ме преследва.
Замислям се дълбоко, но единственият човек, за когото мога да твърдя, че ме преследва, е президентът Сноу.
Трябва да е вече полунощ, трябва да е вече утре, когато Хеймич отваря рязко вратата.
— Върнаха се. Имат нужда от нас в болницата. — Отварям уста, за да го засипя с въпроси, но той ме прекъсва: — Само толкова знам.
Идва ми да хукна, но Финик се държи странно, сякаш е изгубил способността да се движи, затова го хващам за ръка и го повеждам като малко дете. Минаваме през Отдела за специална отбрана, влизаме в асансьора, който се движи хоризонтално и стигаме до болничното крило. Там цари суматоха, лекарите крещят заповеди, по коридорите се движат колички с ранени.
Пътят ни е препречен от болнична носилка на колела, върху която лежи в безсъзнание измършавяла млада жена с обръсната глава. По тялото й се виждат синини и рани, от които се процежда гной. Джоана Мейсън. Която наистина знаеше бунтовнически тайни. Поне онази за мен. И ето как плати за нея.