През една врата зървам Гейл — гол до кръста, по лицето му се лее пот, а лекарят измъква нещо изпод ключицата му с чифт дълги пинцети. Ранен, но жив. Повиквам го по име и тръгвам към него, но една сестра ме избутва навън и затваря вратата.
— Финик! — Нещо между писък и радостен вик. Една прекрасна млада жена, макар и с леко небрежна външност — тъмна сплъстена коса, морско зелени очи — се впуска към нас, увита само в чаршаф. — Финик! — И изведнъж на света сякаш няма никой друг, освен тях двамата, които се стремят да стигнат един до друг. Те се сблъскват, прегръщат се, губят равновесие и се удрят в стената, където остават. Вкопчени един в друг, слели се в едно същество. Неделими.
Пробожда ме ревност. Не за Финик или за Ани, а заради тяхната увереност. Никой, който ги види, не би могъл да се усъмни в любовта им.
Богс, външно малко изтощен, но невредим, идва при нас двамата с Хеймич.
— Измъкнахме ги всичките. С изключение на Енобария. Но тъй като тя е от Втори, и без друго се съмняваме дали са я задържали. Пийта е в края на коридора. Въздействието на газа вече отминава. Добре е да сте там, когато се събуди.
Пийта.
Жив и здрав — може би не точно здрав, но жив, и тук. Далече от Сноу. В безопасност. С мен. След миг мога да го докосна. Да видя усмивката му. Да чуя смеха му.
Хеймич ми се усмихва широко.
— Хайде тръгвай — казва той.
Замаяна съм и главата ми се върти. Какво ще кажа? О, има ли значение какво ще кажа? Пийта ще е във възторг, каквото и да направя. Вероятно ще ме целуне. Питам се дали усещането ще е същото като от онези последни целувки на плажа на арената, онези, за които до този момент не съм си позволявала да се замислям.
Пийта вече е буден: седи отстрани на леглото, с объркано изражение, докато трима лекари го успокояват, светят с фенерчета в очите му, проверяват пулса му. Разочарована съм, че моето лице не е било първото, което е видял, когато се е събудил, но го вижда сега. По лицето му се изписва смайване и някаква по-силна емоция, която не мога да определя напълно. Желание? Отчаяние? Със сигурност и двете, защото той бързо изблъсква докторите настрана, скача на крака и тръгва към мен. Тичам срещу него с разперени за прегръдка ръце. Той също посяга към мен — за да ме погали по лицето, мисля си аз.
Устните ми точно се готвят да изрекат името му, когато той сключва пръсти около гърлото ми.
13
Студената яка жули врата ми и ми е още по-трудно да овладея треперенето. Поне вече не съм в клаустрофобичния цилиндър, заобиколена отвсякъде с бръмчащи машини, заслушана в някакъв безплътен глас, който ми казва да не мърдам, когато се опитвам да разбера дали още мога да дишам. Дори сега, когато ме увериха, че няма да има трайно увреждане, с усилие си поемам въздух.
Главните тревоги на медицинския екип — увреждане на гръбначния стълб, на трахеята, на вените и артериите — се оказаха неоснователни. Синини, дрезгав глас, болки в ларинкса, тази странна лека кашлица — това не са поводи за тревога. Всичко ще бъде наред. Сойката-присмехулка няма да изгуби гласа си. Къде — искам да попитам — е лекарят, който ще определи дали няма да изгубя ума си? Само че точно сега не бива да говоря. Не мога дори да благодаря на Богс, когато идва да ме види. Оглежда ме и ми казва, че някои войници понасят много по-тежки травми, когато тренират прилагане на мъртва хватка.
Именно Богс нокаутира Пийта с един удар, преди да може да ми нанесе трайно увреждане. Знам, че Хеймич щеше да ме защити, ако не се беше оказал напълно неподготвен. Рядко се случва да изненадаш и двама ни с Хеймич. Но бяхме толкова погълнати от спасяването на Пийта, толкова измъчени от мисълта, че е в ръцете на Капитола, че радостта от връщането му ни заслепи. Ако срещата ми с Пийта беше станала насаме, той щеше да ме убие. Сега, когато се е побъркал.
Не, не се е побъркал, напомням си аз. Той е отвлечен. Това е думата, която чух да си разменят Плутарх и Хеймич, докато ме бутаха с количката покрай тях в коридора. Отвлечен. Не знам какво означава.
Прим, която се появи мигове след нападението и оттогава стои колкото е възможно по-близо до мен, ме покрива с още едно одеяло.
— Мисля, че скоро ще ти свалят яката, Катнис. Тогава няма да ти е толкова студено. — Майка ми, която асистира в сложна операция, още не е знае, че Пийта ме е нападнал. Прим хваща едната ми ръка, която е стисната в юмрук, и я масажира, докато юмрукът се разтваря и кръвта отново започва да се движи през пръстите ми. Тя точно започва да разтрива втория юмрук, когато се появяват лекарите, свалят яката и ми инжектират нещо за болката и отока. Лежа, както са ми наредили, без да движа глава, за да не ме боли повече.