От въздуха Окръг 13 има горе-долу толкова унил вид, колкото и 12. Разрушените сгради не димят, както ги показва Капитолът по телевизията, но над земята няма почти никакъв живот. През седемдесетте и пет години след Тъмните дни — когато според твърденията Окръг 13 е бил заличен по време на войната между Капитола и окръзите — почти цялото ново строителство е под земята. Тук вече имало много подземни съоръжения, изградени през вековете, за да служат или като тайно укритие за членовете на правителството по време на война, или като последно убежище за хората, ако животът на повърхността стане невъзможен. Най-важно за хората от Окръг 13 — той е бил центърът на програмата на Капитола за разработване на ядрено оръжие. През Тъмните дни бунтовниците от Окръг 13 със сила отнели контрола от властите, насочили ядрените си оръжия срещу Капитола, а после сключили сделка: щели да се престорят на мъртви, ако бъдат оставени на спокойствие. Капитолът имал друг ядрен арсенал далече на запад, но не можел да нападне Тринайсети безнаказано и се принудил да приеме предложената сделка. Капитолът унищожил видимите останки от окръга и ограничил всякакъв достъп до него отвън. Може би ръководителите на Капитола смятали, че без външна помощ Тринайсети ще изчезне от само себе си. На няколко пъти това почти се случило, но окръгът винаги успявал да се съвземе благодарение на стриктното разпределяне на ресурсите, строгата дисциплина и постоянната бдителност срещу по-нататъшни атаки от Капитола.
Сега гражданите живеят почти изключително под земята. Може да се излиза за упражнения или на слънце, но само в определени часове от разписанието. Не може да не спазваш разписанието си. Всяка сутрин трябва да поставиш дясната си ръка в специално приспособление на стената. То татуира върху меката вътрешна страна над лакътя разписанието за деня, с мастило в отвратителен лилав цвят. 7.00 — Закуска. 7.30 — Кухненски задължения. 8.30 — Обучение, Стая 17. И така нататък. Мастилото е неизличимо до 22.00 — Къпане. Това е часът, когато силата, която го прави водоустойчиво, спира да действа и цялото разписание се изтрива. Гасенето на лампите в 22.30 е сигнал, че всички, които не са нощна смяна, трябва да бъдат в леглото.
Отначало, докато бях в болницата и много зле, можех да избегна отпечатването на разписанието. Но щом се преместих в Отделение 307 с майка си и сестра си, бях длъжна да се съобразявам с програмата. Като се изключат часовете за хранене, до голяма степен пренебрегвам думите върху ръката си. Просто се прибирам в нашето помещение, скитам из окръга или заспивам в някое от скривалищата си. В изоставен отдушник. Зад тръбите в пералното помещение. В Образователния център има един склад за материали, който е идеален, защото, изглежда, на никой никога не му трябват училищни материали. Тук са толкова пестеливи по отношение на материалите, че прахосничеството е почти престъпление. За щастие хората от Окръг 12 никога не са били склонни към прахосничество. Но веднъж видях Фулвия Кардю да смачква лист хартия с написани само две думи върху него и от погледите, които й отправиха, бихте си помислили, че е убила човек. Лицето й почервеня като домат, при което сребърните цветя, инкрустирани в закръглените й бузи, изпъкнаха още повече. Самото олицетворение на прахосничеството. Едно от малкото ми удоволствия в Тринайсети е да гледам как шепата разглезени „бунтовници“ от Капитола се присвиват от смущение, докато се опитват да се впишат в обстановката.
Не знам колко време ще ми се размине пълното незачитане на стриктната като по часовник програма, изисквана от моите домакини. Засега ме оставят на спокойствие, защото съм класифицирана като психически дезориентирана — точно така пише на пластмасовата медицинска гривна — и всички трябва да търпят разходките ми. Но това няма да продължи вечно. И същото се отнася за търпението им по въпроса със Сойката-присмехулка.
Двамата с Гейл слизаме от площадката за кацане по поредица от стълби до Отделение 307. Можем да вземем асансьора, само че той ми напомня твърде много за онзи, който ме издигна на арената. Трудно свиквам да прекарвам толкова време под земята. Но след нереалното съприкосновение с розата, за пръв път се чувствам в по-голяма безопасност тук, долу.
Спирам пред вратата с номер 307 и се чудя как ще отговоря на въпросите на майка ми и сестра ми.
— Какво да им кажа за Окръг 12? — питам Гейл.
— Съмнявам се, че ще питат за подробности. Видяха го как изгаря. По-скоро ще се тревожат как го приемаш ти. — Гейл ме докосва по бузата. — Също като мен.
За миг притискам лице към ръката му.
— Ще го преживея.
После си поемам дълбоко дъх и отварям вратата. Майка ми и сестра ми са си вкъщи за Размишления в 18.00 — половин час бездействие преди вечеря. Виждам загрижеността върху лицата им, докато се опитват да преценят емоционалното ми състояние. Преди някой да може да попита нещо, изпразвам торбата си за дивеч и този отрязък от време се превръща в 18.00 — Време за обожание на котки. Прим сяда на пода, плаче и люлее в прегръдките си това ужасно Жълтурче, което спира да мърка само за да ми изсъска от време на време. Отправя ми особено самодоволен поглед, когато Прим завързва синята панделка на шията му.